Ако зависеше от него, никога не би прекрачил отново прага на този апартамент. Дори не посещаваше квартала, в който се намираше. Бяха изминали двадесет и четири години и два месеца, но спомените за онзи майски ден, все още живееха, възвръщаха се в неочакван час и пареха като въглените на нестинарската жарава. Не знаеше, къде синът му беше решил да закупи жилище и с радост откликна на неговата молба да присъства на огледа. Вече съжаляваше, че не попита предварително за адреса. Така би могъл да предложи на жена си да отиде вместо него.  И щеше да бъде за добро - жените имаха някакъв невероятен нюх да откриват замаскираните дефекти.

- Влизай, тате -  подкани го Младен – не стой на прага.

Пристъпи Добрин с надеждата да завари някакво преустройство, нови мебели, но всичко беше непокътнато. Стаените спомени скочиха от стените, извиха се в невидим вихър и се сблъскаха в сърцето му.

   *****

Беше орисано да се срещне с Елена. Когато Павел, приятеля му от детските години, се обади, за да му каже, че се завръща в родния си град, заедно с годеницата си, Добрин побърза да ги покани на гости. Но никога не беше предполагал, че запознанството му с Елена ще бъде толкова комично-конфузно. Бе  решил да изхвърли боклука, докато жена му украсяваше подредената маса. В момента, когато отвори вратата се сблъска с гостите си и изтърва бутилката от кетчуп, която държеше в ръката си. На пода се разпръснаха множество стъкълца, а няколко капки попаднаха върху снежнобелите маратонки на гостенката. Съвсем неочаквано тя се разсмя и хиляди звънчета разпръснаха неловката тишина:

- Вижте, петънцата приличат на мънички сърца.

Добрин се взря в зелените ѝ очи, в които подскачаха весели пламъчета, и не можа да отрони една думичка. От тогава тези две очи го преследваха навсякъде.

Често семействата прекарваха заедно почивните дни. Вслушвайки се в думите на Елена, Добрин откриваше сродна душа. Случваше се двамата да водят дълги разговори, напълно забравили, че не са сами. И без да иска се влюби в зелените ѝ очи, понякога придобиващи цвят на кехлибар, в смехът ѝ, в малката бенка на ухото, която се откриваше когато тя си слагаше диадема. Не знаеше дали Елена го обича или проявява само приятелско чувство. Не си позволи да намекне за огъня, в който гореше.

Добрин прие като подарък от съдбата назначаването на Павел в Министерството на финансите в София. Щеше да се раздели с Елена за дълго време, а може би и завинаги. Нали имаше поговорка: "Очи, които не се виждат се забравят". Дали наистина можеше да се забравят очи, които са откраднали сърцето ти? Предстоеше да разбере. Но преди това  в съботната вечер, седмица преди заминаването им, щяха да се съберат за последно.  Добрин искаше вечерята да е уникална и запомняща се и излезе рано от къщи.  Трябваше да пообиколи магазините, за да осъществи изненадата, която беше намислил. Времето беше приятно за разходка, слънчево и топло. Във въздуха се носеше  упойващият и сладникав аромат на липа, който пробуждаше в него нежни и сладостни мечти.  Вървеше и си мислеше за Ели, когато тя изведнъж застана пред него.

- Имаш ли малко време? – гласът ѝ звучеше странно – Зная, че обичаш картини. Един приятел, художник, ми остави ключа на апартамента си, да му поливам цветята. Чудак е, целия му дом е пълен с картини – такава красота, а той не смее да ги покаже. Убеждаваме го да направи изложба, но без успех. Отивам там, ела с мен.

Тя го омагьосваше с поглед и Добрин се предаде.

Още щом прекрачиха прага на апартамента, Ели го хвана за ръка и го поведе към спалнята. В стаята се носеше особен мирис – силен,  с магично очарование и изострящ сетивата. Добрин съзря край прозореца висяща кошница с жасмин и се приближи да го разгледа. Цветето от векове бе символ на чувствената любов и страст. Докато вдишваше аромата му, Добрин си представи как вдига на ръце Елена, слага я на леглото и бавно смъква дрехите ѝ. А след това я целува, по малката закачлива бенка и продължава да я целува, докато не покрие цялото ѝ тяло.

Усети лек полъх и се обърна. Елена беше съблякла роклята си. Мълчаливо свали сутиена и бикините си и го погледна в очите. Кожата ѝ беше бяла и гладка, без бръчици по нея. Гърдите - малки и стегнати.  Той харесваше такива гърди, които да се побират в шепите му. Желаеше го - ясно си личеше от настръхналата кожа и от несъзнателното облизване на устните. Добрин протегна ръка и погали леко ухото ѝ с малката бенка- винаги бе искал да я докосне. И в момента, когато се наведе, жаден до впие устни в нейните, пред очите му изникна образът на Павел, а след това и на жена му. Отдръпна се от Ели.

            - Нямаме право, прости ми – прошепна и избяга. Да, буквално избяга, защото ако беше останал още миг нямаше да може да се отдели от нея.

            Тогава видя за последен път Елена. Не знаеше дали ще може да скрие чувствата си и затова изкара вечерта в болницата. На жена си каза, че са го извикали за спешен случай. Мразеше лъжата, но когато това бе цената да спаси семейството си, не можеше да постъпи по друг начин.

            Дълго време след това сънува Ели, очите ѝ изпълнени с нежност и болка. И една самотна сълза, която сякаш не искаше да се отрони от нейното лице и като малък бисер блестеше на скулата ѝ.

               *****

- Тате, ела да видиш колко много картини има – гласът на сина му прогони спомените – Друго всичко ще махнем, но тях ще оставим. Особено тази – не е ли красива?

Добрин погледна картината. На нея беше нарисувана Ели в бяла, полупрозрачна рокля,  с букет от жасмин. Очите ѝ бяха като живи и в тях се четеше много обич. Добрин разбра – тя е запазила в себе си тази несбъдната любов и му е простила.

© Надежда Тодорова-НадиКа