Аржентина, mi amor

Това пътуване започна в Гватемала. Ще се попитате, защо започвам в Гватемала? Защото докато се наслаждавахме на прекрасния остров Флорес и се чудехме дали може да се изкъпем в езерото Флорес (в тропическите страни преди да се изкъпе човек в езеро, трябва да попита хората, които живеят наблизо, дали са безопасни водите: понякога има крокодили, отровни змии и други опасности) Та докато се чудехме и си говорехме, се приближиха баща и син, Хулио и Леандро, които ни чуха и ни успокоиха, че там може да се изкъпем. Заговорихме се и се оказаха аржентинци, които  бяха на почивка в Гватемала. Сприятелихме се и няколко дни бяхме в същия хотел, направихме си едно пътуване с лодка из езерото и няколко вкусни вечери на терасата на хотела. И толкова ни разказваха за Аржентина, че нашето следващо пътуване беше там. Това приятелство се разви през годините и не само бяхме на гости в Буенос Айрес и разгледахме едни от най-интересните места в Аржентина и те в Австрия, но и нашите деца направиха същите пътувания след много години... Приятелство, което ни откри нови за нас места, голямо гостоприемство и приятелска обич, чак до неочакваната смърт на Хулио. Бащата и синът направиха един „курс за оцеляване в изключително рискови ситуации“, защото пътуваха често из джунгли и опасни местности, а ето че непредвидимата смърт отмъкна Хулио неочаквано, с масивен инфаркт докато е седял спокойно пред телевизора си в уютния си дом на улица Каяо в центъра на Буенос Айрес. Ако нещо не може да се контролира това е края... Освен мой приятел кубинец от детството ми до сега, това беше вторият ми близък приятел мъж, с който си споделяхме и пишехме за всичко, което вълнува душите ни. След това приятелството продължи с неговата партньорка, с която съм приятелка и със сина му, до сега.

Много е странно, че всичко в Ажентина ни се струваше „наопаки“. Тръгнахме от Виена в люта зима, а там заварихме слънчеви 28 градуса. Пътуваш на север в страната и става все по-горещо, пътуваш на юг към Патагония и става все по-студено... Тази страна за мен е свързана с раждането на Че Гевара, за който знаех много от живота си в Куба. (Вероятно много от вас знаят, че го наричат Че въпреки, че името му е Ернесто, защото „че“ е просто приятелско обръщение в Аржентина. ) Но също така я свързвах с ужасните диктатури там, по време на които от 76 до 83 година на миналия век има над тридесет хиляди изчезнали, убити, и много открадните бебета, които са се родили в затворите. Свързвам я и с Майския площад, където и до днес се разхождат в широк кръг в знак да протест майките, забрадени с белите забрадки,  на изчезналите си деца и внуци. Тази организация е невероятно силна, без да упражнява сила, с упоритост и много обич са успели да открият поне част от откраднатите си внучета. Историята на Ажентина е изключително интересна. Само ще спомена за тяхната Ева Перон, съпруга на президента, която за пръв път участва в директно в политическия живот и за която има мюзикали, филми, книги, починала само на 33 години от рак и много обичана от народа. Тя успява да въведе право на жените да гласуват, да прокара закон за равенство между мъжа и жената и за споделено родителско право на двамата съпрузи. Перонизмът има и положителни и отрицателни страни, но тук не е мястото за политическа дискусия. На погребението ѝ е имало толкова много хора, че осем са починали сгазени от тълпата и хиляди са били ранени. Ние свързваме Аржентина и с Меси, родом от град Росарио, където е забранено да си кръстиш детето Меси, защото ще има хиляди. Да не забравя и Мародона, който е толкова обичан, че дори има църква с портрета на Марадона.

Кацнахме в Буенос Айрес и Хулио ни посрещна с колата си, но от вълнение беше забравил да зареди, та останахме насред огромна магистрала без бензин. След това първо препятствие ни прие в хубавия си дом и започна нашето пътешествие из Аржентина. Страната е огромна, например разстоянието от град Ушуайа, в най южната част до Игуасу до границата с Бразилия е над четири хиляди километра,  два пъти повече от Виена до Москва. По тази причина много аржентинци не познават обширни райони на родината си. Разстоянията са огромни и не всеки може да си позволи да пътува за удоволствие и да разглежда забележителности. Направихме си дестинации, с амбициозното желание да разгледаме столицата, която със своите дванадесет милиона жители и 48 квартала не може да се разгледа за няколко дни. Искахме да видим най-известните квартали, като Сан Телмо, Белграно, пърстрия  Ла Бока с известния стадион Бонбониера, Палермо, Ла Реколета с известното гробище, Монсеррат с много исторически и архитектурни забележителности и да повървим по улицата Каминито, възпята в танго със същото име, да пътуваме с корабче по Рио де ла Плата. Естественно в плановете ни бяха посещения на музеи, ядене на чурраско /аржентински е грил с невероятно вкусно месо/, представления на танго и балет. В Аржентина няма сезон, в който да са затворени театрите. А за балета Танго, който години след това обиколи цяла Европа, ще ви разкажа, че тъй като имаше два театъра едни до друг, на близо, и още бяхмее съвсем новички в Буенос Айрес, влязохме в друг театър и така гледахме тази чудесна постановка по погрешка и останахме възхитени. На следващата вечер влязохме в съседния театър, за който се бяхме запътили предишния ден.  От тези първи седмици са ми останали спомени за закуска с мате, вместо кафе и чай. Мате е един чай от тревата мате, много разпространен в Уругвай, Парагвай и Аражентина, който не само пият по цял ден, но и любезно дават на всички приятели да смучат от същата метална сламка, която е потопена в съдчето с тревата мате, залята с гореща вода. Това е малко странно за нас и трябваше да свикнем. Особено, когато не ти го предлагат близки хора, а почти непознати , като шофьорът на нашето микробусче с което посетихме Ел Пуенте дел Инка /Моста на Инките/, местност в Андите на на почти 3000 метра височина и на 183 км от град Мендоса. Моста на инките е натурален „мост“ над река Лас Куевас. На нашия шофьор му липсваха доста зъби, което не му пречеше да е постоянно усмихнат и като си заля мате в една от почивките, и си отпи първата горчива заливка, ми предложи с грейнала беззъба усмивка втората, от същото съдче и същата метална сламка....неизмита, разбира се. Да..., пих разбира се, защото е много обидно да откаже човек в такива случаи.

 Между другото в град Мендоса много рядко вали, климатът е пустинен и има само някакви  си  34 мм дъжд в дъждовния месец януари,  в годината. Ние отидохме там за три четири дни и пристигнахме по време на проливен дъжд. Както ни обясниха, голяма рядкост сме видели. Аз не ѝ се зарадвах, защото дъжд си виждам достатъчно често във Виена. Но това, което ме учуди за град и въобще местност, в която няма дъждове е, че Мендоса е невероятно зелен, благодарение на невероятна система от канали по края на улиците, по които се стичат ручeи вода, която се топи от върховете на Андите. Аржентинците пазят тези канали изключително чисти и има служители, които насочват водите в необходимата посока. Благодарение на тази система има пищни паркове с дървета и цветя в града. Околността на Мендоса е известна с хубавите си лозя и производство на вина, бяло, розово и червено, най-известното за района е Малбек и естественно ние посетихме „винарския път със задължително посещение на няколко винарски изби“. Тук да не забравя да спомена, че в Латинска Америка имената на градовете се повтарят моногократно и ако човек иска да прочете нещо за някой град, не бива да пише само името му в Гугъл, а и страната, защото Мендоса например има и в Мексико, Боливия, Перу, Уругвай, дори в Тексас/САЩ и разбира се в Испания: главните виновници за тези повторения са конквистадорите, които са донесли имената на градовете си  в Латинска Америка и са ги слагали многократно... както Сантяго, Мерида, Сан Хуан и стотици други имена на градове и местности.

Тук на бързо искам да ви разкажа, че в Аржентина, както и в Испания, хората се целуват много повече и го правят хора, които се познават доста бегло. Например всички туристи, повечето аржентинци, от това микробусче, с които бяхме само  един ден на тази екскурзия се разцелуваха на края, когато се разделяхме, по двете бузи. Като се пътува в други държави е важно да правиш нещата като местните хора, така че аз забелязах, се си накланят главата на ляво и започват от дясната бузка... Моят германец, както винаги не забелязва такива неща, така че започна с една баба.... ха надясно..... ха на ляво и я млясна право в устата. По погрешка, разбира се. Дълго после му се смях за тази сценка и го питах, защо поне не сбърка с някоя от девойките от групата.

 Пътувахме и до Огнена земя, със самолет до град Ушуайа, най-южния град на планетата според аржентинците, и се направихме снимка пред надписа „fin del mundo“ (Края на света) , където за дребна такса може да получиш печат в паспорта “Fin del mundo“, който пазя и до сега. Целта ни беше да видим китове, хиляди пингвини по островчетата, какви ли не птици /кондори/ и животни и това пътуване  се оказа невероятно преживяване. Както и посещението на един страшен затвор, la vieja cárcel, в който са затваряли най-ужасните убийци и садисти, защото е било най-малко вероятно да избягат. Освен първия сериен убиец, са били затворени и доста политически затворници, например анархисти, профсъюзни активисти в изключително тежки условия. Разгледахме и Музея на Антарктида и на Морското изкуство, нещо също изключително рядко. Огнена земя е впечатлила така Сент Екзюпери, който е работил в Аржентина, че се счита че описанията на пейзажите в „Малкият принц“ са от Патагония.

От там летяхме към другия край на Аржентина за да видим водопадите Игуасу. Сред невероятна тропическа растителност, където ти кацат огромни пеперуди по раменете. И всеки ден над водопадите има огромна разноцветна дъга, защото винаги има водни капчици и ярко слънце. За да си представите до някъде какво невероятно количество вода се изсипва в тези водопади ще ви кажа че само в един от тях, Дяволското гърло, се изсипват около 1500 м³ вода в секунда. Два пъти по-голям е от Ниагарския водопад. Всъщност става дума за почти триста водопада в една местност, от които най-големия е Дяволското гърло. Разположени са на границата между Парагвай, Бразилия и Аржентина, като по голямата част са в аржентинска територия. Но след като бяхме на самата граница, аз реших, че искам да се разходя поне един ден на бразилска територия, още повече че точно бях направила курс по португалски език. За това прекарахме един ден в градчето Фос де Игуасу, в което няма никакви забележителности и от което помня само един магазин за секси бельо, от където си накупих смешно и пълно с фантазия бельо, а мъжът ми изкоментира, че това магазинче сигурно е за проститутки, като гледал продавачката как изглежда. Та като съм започнала да разказвам разни щуротии да ви разкажа и една смешна случка в град Игуару, в аржентинския град до водопадите, където останахме няколко дни, защото тази красота не може да се види само веднъж. Първата вечер под невероятни огромни звезди, крясъци на тропически птици, седнахме да вечеряме навън в кокетно ресторантче. Ще се отклоня да ви разкажа, че предното лято, като бяхме в България на морето, моят съпруг остави в една пицерия, където обслужването беше под всякаква критика, тлъст бакшиш на келнерката. На въпроса ми с какво е заслужила такъв голям бакшиш тази мърла, той ми отговори, че била мнаго хубава жена! Ама тя си беше хубава де, с миниполичка и голямо деколте, но несръчна и мързеливка. Та аз не бях забравила тази случка. Много съм злопаметна за някои неща... И ето задава се в Игуасу нашият келнер и се оказва невероятен красавец, истински латино, строен, чернокос с правилни черти и големи черни очи. Усмихнат, сръчен и с една дума сладур. Накрая на вечерята аз любезно казвам на мъжа си „Тази вечер те каня, amor mío, аз плащам.“ Леко учуден, защото не се случва често, моят съпруг кимва доволен. Келнерът идва със сметката и аз му плащам, като давам огромен бакшиш и добавям: „Това е, защото си много красив.“ „Грасияс сеньора.“ Изпелтечва смутен келнерът, защото в Латинска Америка жените рядко правят комплименти на мъжетe, пък да не говорим пред собствения си съпруг, а мъжът ми гледа и не вярва на очите и ушите си. „Много го смути, защо говориш така на човека?“, ми казва той. „Ами сетих се за красивата келнерка в Созопол. Та и аз така.“ - Отговарям усмихната аз.

Люси Петкова