Асен замина за една седмица в командировка. Беше, както винаги, унил, мрачен дори. Когато Ирка се прибираше вечер от работа, го заварваше да слуша радио, четейки нещо във връзка с работата му в Стокхолм идната седмица. Винаги така се отчуждаваше от всички и от всичко преди заминаване. Не обичаше да заминава. Обичаше уюта вкъщи - книгите, цветята, слънчевите лъчи, които се прокрадваха през жълтите щори на прозореца в спалнята им... Обичаше да приготвя черен чай, да го обвива в хавлиена кърпа, и когато стане достатъчно наситен, когато сухите чаени листенца са разтворили в горещата вода веществата вътре от себе си, когато са поели глътките молекули вода и са се превърнали в хубав черен чай, Асен развиваше хавлиената кърпа и наливаше чай за него и за жена му. Ако ли искаше и Ина, дъщерята на Ирка. Но тя напоследък също пиеше от този чай.

- Сърдит си нещо... - каза Ирка. Тя се опитваше да придава нюанс на всеки миг, когато си бяха заедно. Беше понеделник и все още не усещаше така силно вкуса на раздялата.

- На такъв ли ти изглеждам?... - Асен се усмихна. Беше сериозен и вглъбен в мислите си и лицето му се проясни сега. Обичаше Ирка да го пита така. Това му носеше някакъв лъч светлина в душата, нещата изведнъж загубваха сложността си - така, както на него му се струваха - така мъчни, така далечни...

- Ами... да - може би се дразни, че закъснях, си мислеше Ирка. Задръстването беше ужасно. Между Синьото и Орлов мост колите едвам пъплеха. Ирка отиде в кухнята. След около половин час Асен дойде при нея и й каза, че ще излезе. Ирка знаеше, че за него дните, преди да замине, са изпълнени с тъга. Наситени са с раздели. Със себе си. С любимите неща, с любими улици, любими мечти, свързани с места и хора.
Ирка остана сама. Тишината на къщата я изпълни. Последните следобедни отблясъци на слънцето още грееха върху дървения под на стаята. Телефонът звънна. Обаждаше се колегата й, който в последно време търсеше Ирка по няколко пъти на ден - по работа...

(следва)