Астурия

              Имало едно време, в едно малко  китно селце, една малка, бяла къщичка. Тя била на края на селото, на полянка, където се извивала и течала бистра рекичка.

          Вечер, когато ставало тъмно и всичко притихвало реката започвала да реди приказки…

        Веднъж едно момченце се промъкнало близо до реката  и се заслушало в тихия ми ѝ шепот…

         Живял някога един магьосник в тъмната гора. В една пещера си направил свой дом, който имал прозорци, издълбани в канарата, здрава  порта от масивно дърво и коминче, иззидано  от камъни.

      През деня събирал треви и билки, пера от птици, камъчета, мъх, кости от оглозгани животни, корени, листа, кори от дървета.

        Вечер, когато луната застивала в тъмното небе и тръгвала по своята  сребриста пътека, той започвал да прави своите магии. Сипвал в едно голямо котле всичко и казвал високо своите заклинания.

               Арарамммм… араммм... арарамммм….

        Започвала отварата да къкри, издигал се  гъст дим и излитал от комина на къщичката. Магьосникът обичал добрите хора и наказвал злите...

        Когато магията ставала готова, той  вземал няколко капки от нея в една стъкленица, превръщал се в сянка и тръгвал по света да търси някоя лоша и коварна красавица, за да я омагьоса. Летял, летял старият магьосник и  видял   принцеса  Астурия. Поклатил глава и се скрил зад едно дърво.

       Това царство се намирало сред високи планини, чийто върхове опирали в небесата, а наоколо буйни реки се стичали към голяма зелена долина.

      В царските градини растели най-прекрасните орхидеи  и рози. Там пеели най-чудесните славеи и чучулиги. Царството тънело в злато и разкош. В съкровищницата имало диаманти, рубини, сапфири, тюркоази и безчет богатства.

          В градината до алеята с розите стояла приказна красавица – царската дъщеря. Тя била с коси, искрящи като златно слънце, очите ѝ били като сини езера, устните ѝ като червена роза. Момичето било много хубаво, но характерът ѝ  бил доста зъл. Тя тропала с крак, капризничела, присмивала се или се  подигравала жестоко на всички свои придворни, дразнела ги, карала се с тях и никой не искал да я доближава. Понякога хвърляла в тъмницата някой клетник, който имал смелостта да ѝ се опълчи. Измисляла жестоки наказания и много глави  изхвърчали под гилотината.

  Заради хубостта и богатството ѝ,  някои царски синове идвали да я видят, но щом царкинята заговорела  грубо и невежливо, те се смайвали от нейните обноски и бързали да напуснат царството.

   Защото какво е хубостта на лицето, когато душата и сърцето са зли?

  Един момък, който бил чул за нейната красота и за нейния нрав решил да се срещне с нея. Той бил силен, снажен, умен и красив. За смелостта му на воин се носели легенди. Никога не изпитвал страх и затова решил да види  каква е коварната принцеса.

       Яздел през много планини и гори, преплувал  необятни морета и океани, стигнал до това царство.

        Носел подарък за принцесата – в една кутия  пръстен с малко златно сърце. Тя го изгледала със студен поглед, присмяла се и злобно хвърлила пръстена в езерото до градината.

       Сянката  на магьосника се завъртяла и  той пръснал няколко капки от своята магия върху главата на Астурия. Изведнъж тя се превърнала в зелена змия.

        Изрекъл своето заклинание, което било – да се влачи по земята  немила- недрага, дорде някой я обикне и отмъкне змийската ѝ кожа…

        Змията се запровирала през розите, придворните дами закрещели и изпаднали в ужас.

       Слугите се затичали да хванат и да я убият, но тя изчезвала ту тук, ту там и те не я достигали.

       Заскитала се змията по канари и пещери, ядяла мишки и птичета, свивала се на кълбо и горко плачела…Нямала клепачи и сълзите ѝ падали направо по земята. Сърцето ѝ се свивало в мъка щом се погледнела в огледалото на някой ручей. Виждала грозна зелена змия… Била отчаяна и готова да бъде вече добра, но трябвало да изкупи греховете си.

           Магьосникът се подсмихвал под мустак, защото в края на краищата  кой каквото надроби, това сърба…

    Младият момък, който бил още влюбен в девойката, и видял как се е превърнала в змия, решил и тръгнал по дирите ѝ.

     Вървял дни и нощи след нея, пребродил много земи и пустини, чакал я търпеливо да си смени кожата.

     Накрая съзрял, че в една гора змията съблича кожата си. Излязъл бързо и грабнал изсъхнала кожа. Разтъркал я в ръце и в този миг пред него застанала  красивата принцеса.

        Слънцето сияело в погледа ѝ, благост струяла от душата ѝ.

           - Благодаря ти момко, че ме спаси… Научих си урока, изстрадах си съдбата и вече ще съм добра, благородна  и човечна…

       Момъкът целунал принцеса Астурия, отвел я на коня си и запрепускали към неговото царство…

             Все още живеят там, където няма злини, подлост и коварство, а добрува справедливостта, любовта   и честността…

    Реката притихнала след тази приказка, само вятърът леко диплел водите ѝ.

  Звездите греели по кадифеното небе, а луната се засмяла и закимала с глава...

    Момчето тръгнало да си ходи.

      Е, юначе...

      Поуката каква е?

      Доброто сърце и добрата душа ще променят света ...