Автобиография на Фукльо Гъзоръков

Европейски формат

          Съгласно изискванията на Директивата за кривите ученици (не краставици).

          Вие сте щастливи и сте надарени от архивисшето – вие живеете в епохата на екстремално ненужния ви, тангиращия към безкрайно ограниченото и безгранично крайното Фукльо Гъзоръков.

          С многовселенската радост на Стивън (Хокинг) ще ви съобщя, че вие има защо да се радвате, но за мен, напротив, е скръб галактична и ужас по-голям от чувството, което са изпитали динозавърчетата, когато са видели първия човек (и тогава са си казали “е, този ще ни бръкне не знам къде”). А това е така, защото съм изроден в излишно големия и излишно простоват град СОФВАРБУРПЛОРУС. Е, да всички изроди (т.е. изродени в родилен дом например – щом сме изродени, значи сме изроди, нали?) сме оттам. А от сетне натам (т.е. нататък, ама кой да ни светне нас, дето сме от западо-изтоко-юго-севера и си пляскаме езика, както ни е на акъла и устата, какво е значението на наречия като "нататък" и "натам" и кое кога се употребява) всичко е ката-строфа.

          Щом е ката, значи е всяка, а щом е строфа, сигурно е част от стихотворение в “Откровения”, та ето какво се получи (мамка му, не го исках, ама така дойде) – катастрофа – всяко стихотворение в “Откровения” - е, не чак всяко, ама...). Казах ви аз – с мен, Фукльо Многознайков Бръкнинезнамкъдеков, демек Гъзоръков, шега не бива. 

          Да продължим автобиографията, която ви интересува толкова, колкото точката над йотата на Иванчо Йотата. Ама аз, Гъзоръков, освен фукльо съм и безумно досаден, та реших, че ще континюисам (това е бъдеще в  минало несвършено (т.е. не ща да го свърша) в бъдещето, ако е възможно, т.е. почти префектно, от префект, не от перфект). И ето сега континюисвам (това е продължително, демек сегашно несвършено – ауу, тук редакторите получиха граматичен инсулто-инфаркт, а екипът по български език на БАН отиде да прави БАНички)  с моите генетични увражнения (увредени упражненения).

           След като се изродих (за преди това не знам, попитайте Продан Кючуков от Бдинци, дето след дъжда през 2005 г. има паметна плоча в оня градец, как му казваха, Сърдитка ли  беше, Сърдика ли, Середика ли, ил’ май Средика беше – нещо много мъдър бил, чувам този градец – моят роден, де…Та този Продан знае най-добре как е “Преди да се родя и след това”) веднага реших, че ще съм велик.

          И затова, за величието свое, тръгнах на училище. Но още във втори клас се развиках свръхвъзторжено: “ Гледайте, бе, гледайте! Колко е хубаво, великолепно, неописуемо, красиво и бездиханно!”. Кешки да се не бях обаждал. Настана пълен смут, и отровни, огнени отблясъци в безумно ядния поглед на директора, насочени към мен – бях извикал така, когато  всички ученици и учители  се бяха събрали в училищния двор и директорът, заемайки любимата си поза на Гай Юлий Цезар и Сципион Африкански, поучаваше “девойките”, че трябва да имат “достойнство” и да не разрешават на “недораслите пубертети” да ги “опипват” за “щяло и  нещяло” (а само за “щяло” дали можеше не стана много ясно, ама ние, мъжете от  7 до 19 така си помислихме) – аз извиках така (във втори клас, напомням да се не забрави), защото вятърът, волният вятър, “повей пак ветре”, повдигна полата на учителката по математика на втори клас и се видях прелестните ù крака, нейните красиви гащички с фина брюкселска дантела по крайчетата, която прегръщаше сластно  нежната прасковено-розова кожа около бедрата и по-нагоре, около “бикини-областта”, както безумни писачи измислиха в последно време да се казва това място, което е изпило мозъка, сътворило е безброй стихотворения (дето им викат “стих” в един сайт) и стимулирало употребата на  течности с твърде много въглерод, водород и хидроксилни групи (като цедвехашпетохаш) в неизброими количества през вековете, откак питекантропусът се е изправил, демек е станал питекантропус еректус.

          Та ето сега този питекантропус еректус, във вида си хомо луденс (т.е. не хомо от онези, дето се фукат, че са изкривени), а от вида дето си играят (луденс) например на чичо доктор, когато са още на невръстна възраст, ще продължи своята досадна автобиография.

          Същият този питекантропус еректус, той и хомо луденс, сиреч аз, Фукльо Гъзоръков, с огромни усилия, мои, тъй като бях много тъп, и на баща ми (с почерпките, дамаджанките с винце – тогава, по времето на Продан, имаше дамаджанки) бях додрапал до 10 клас.

          И тогава, в десети клас, аз, Гъзоръков, реших, че е крайно време да сваля маце. Не че не беше ми се случвало, ама не по моя инициатива, и то само от кака два пъти по-голяма от мен. Не знам какво точно е очаквала, ама аз смътно си спомням, че всичко беше avant port (демек свърших оная работа преди още да допра сензора до обекта-чувствителен възприемач). Тя само ми каза “Зайко, зайко!” и повече нищо.

          Имайки предвид този неокуражаващ опит, отидох след това при най-грозната съученичка. Тя беше готова на всичко. И бе много опитна, защото не отказваше (колко е била далновидна – по-късно се ожени за мутра-комунист-капиталист и стана мембер от (of the) най-голямото “добр’утро”, т.е. от “висшето общество” - на яхтмайстори, дето море са виждали само на плажа, на “авиатори”, дето си мислят, че самолетът  лети  с подобие на кравешко виме, и то с опашката напред, на  автопилоти, неразличаващи мъжка калинка от ролс-ройс – не го пишете с главна буква и в кавички, защото е торба ръжда. Междувпрочем, как се различава мъжка от женска калинка – дали има сексолог-инсектолог – е, при сегашното състояние на БАН, не съм съвсем убеден, но ако има, съм готов за докторант по темата…). Ама аз бях смотан. И тогава тя ми каза “Секс ли искаш да правим?”. Измучах като като крава, която осеменяват изкуствено в социалистическа кравеферма. И нали съм си Гъзоръков даже и там се получи малко с клизма. Ама нейсе.

          По-късно станах студент. По специални функции в математиката. Например функция по таковане на хазайката в края на месеца, за да опрости наема, но не, та не! Е, не! Никога не можах да я залъжа, даже с Кама Сутра! Или функция по залъгване на финансовия донор (иженарицаемия  “баща”), че съм изкарал поне един изпит. Той, знаейки добре собствените си генни възможности, не ми се връзваше изобщо, но все пак казваше: “Сине, сине, поне една работа свърши като хората, та даже и да е онази работа, ама да видя, че и ти за нещо ставаш”. Е, и тук този донор сбърка фатално. След като няколко каки ме бяха изтренирали, след това добре проверили банконотните възможности на моя фадер, аз, Фукльо Гъзоръков, вече знаех как да го изработя. Заведох му кака от тези, с които имах вземане-даване. Ама не ви е работа след това.  Като го захвана тази кака, че три денонощия му изпиваше акъла. И сетне той рече: “Сине, ти си установил истината за този свят. Ти си вече много мъдър. Ти си се взел в ръце, щом такива мацки сваляш и ми водиш, на мен, стария, но нереализиран мераклия. Най-накрая и аз изпаднах в нирвана, благодарение на теб. Ето защо ти вече не се нуждаеш от никаква моя помощ – нито финансова, нито мацкооткриваща,  нито сваляща. Ти вече ще сам ще ходиш по този великолепен, достоен, велик и единствен женски свят! И от мен запомни: В  мацката е истината (In macka veritas)”. Какво да кажеш. Само че в мацките е истината, ама фадера и това беше прозрял, а за мен, Гъзоръков, остава само да продължа тази досадна автобиография.

          След това реших да се женя. Не знам защо. Може би мода, може би простотия (най-вероятно). Е, да ама за кого (за коя де - да не си помислите, че въртя резбата). Ами като не знаех как да го кажа (или покажа). Искаше ми се красива и умна, че и  върховно хлапе да роди. Е, да ама нали си бях прост, тъп, със селяндурски навици (все пак роден в Софварбурплорус), как да свърша тЪзи работа. Измислих!

Поканих я на кафе! Иксепшънъли ориджинъл. Стояхме в кафето. А аз мълчах като всички пънове от  Шеруудската гора, та чак Робин Худ би се притеснил. Не знаех как се правят тези работи (как се предлага женитба, не че сега зная, де, ама това е друга “story”, “different matter in English, “другое дело” по руским). Затова реших да бъда гениален – ще действам отведнъж  и мъжки. Седяхме в малко кръчме. Много задушевно, много дискретно – в маза, без свидетели наоколо. “Сега е моментът да узнае колко е важна за мен”, си рекох. И рязко бръкнах в нейната пазва, без тя да го очаква – исках да е приятна изненада. Но не бе за мен – цялата Вселена, всички звезди ми се завъртяха от мощния шамар, който ми отпери тя, преди още да успея да докосна бюст-великолепието на нейната нежна и сочна като корицата на юлска кюстендилска слива кожа! Скочи и си тръгна. Всички мои опити за изясняване на ситуацията бяха без успех. Дори факта, че най-накрая, с огромни терзания и безсънни нощи, се реших да кажа, че я…, че  я…, че я…, е, добре де, че я обичам, не повлия ни най-малко на нейното държание. Ами сега?

          Ами  сега. Просто вече минаха 40 години откакто съм женен за нея. Тя не ми обръща никакво внимание. Естествено. Има любовник (един смотяняк, дето не може да  различи бюст от перука). Аз не ù обръщам внимание. Никакво. Имам любовница (една смотанячка, дето сама си прави маникюра, ама за педикюра ходи при един доктор – откъде-накъде, който ù казвал, че трябва по-често да го прави без сутиен – педикюра де, – какъв смотан доктор!). И на любовницата си не обръщам никакво внимание. Това сме ние, фамилия Гъзоръкови, Минке!

          Вие сигурно ще ме попитате, щом е автобиография, защо не съм казал нищо за професионална кариера, за успехи, за други умения. Аз, Фукльо Гъзоръков, с гордост, като един истински български политик, заявявам, че нямам такава (професионална кариера) нито един ден в живота си, че всички ми умения са изразени ярко и безапелационно в моята фамилия, която с гордост нося и ще подчертая тук, пред вас, за да се знае и разнася от българския род и народ – фамилията ГЪЗОРЪКОВ!

          С изключение на споменатия велик, надявам се да не се сърди за горните шегички, оттам, откъдето ни гледа, както и с изключение на Иванчо Йотата, всички останали обстоятелства, герои, случки,  лирически герои, даже и автора на този памфлет са напълно измислени и не съществуват.

Безжичен