Андрей нервно се оглеждаше на спирката, допушвайки цигарата си. Днес не му бе ден. Твърде много неща се струпаха тези две седмици. Гневът променяше цялото му излъчване - стойката, лицето. Ето че накрая автобусът се зададе бавно откъм края на булеварда. Той бързо изгаси цигарата и разтри замръзналите си ръце. Едва изчака вратите да се отворят, за да се вмъкне в топлия автобус. Наложи се да остане прав, въпреки че се изненада, че по това време има толкова хора. Наближаваше единадесет. Погледът му с досада заразглежда лицата наоколо. Няколко доста гримирани баби коментираха шумно и пламенно някаква теленовела, кондукторът раздразнено хокаше група малчугани, а на крайните седалки, в дъното на автобуса бе застанала някаква странна девойка. Андрей я заразглежда с интерес. Определено се открояваше от останалите щом веднъж я забележиш. Косите ù се диплеха на къдри по раменете и имаха странен неопределим цвят - някаква смесица между русо, кестеняво, имаше кичурчета синьо, лилаво и дори вишнево ...