Андрей нервно се оглеждаше на спирката, допушвайки цигарата си. Днес не му бе ден. Твърде много неща се струпаха тези две седмици. Гневът променяше цялото му излъчване - стойката, лицето. Ето че накрая автобусът се зададе бавно откъм края на булеварда. Той бързо изгаси цигарата и разтри замръзналите си ръце. Едва изчака вратите да се отворят, за да се вмъкне в топлия автобус. Наложи се да остане прав, въпреки че се изненада, че по това време има толкова хора. Наближаваше единадесет. Погледът му с досада заразглежда лицата наоколо. Няколко доста гримирани баби коментираха шумно и пламенно някаква теленовела, кондукторът раздразнено хокаше група малчугани, а на крайните седалки, в дъното на автобуса бе застанала някаква странна девойка. Андрей я заразглежда с интерес. Определено се открояваше от останалите щом веднъж я забележиш. Косите ù се диплеха на къдри по раменете и имаха странен неопределим цвят - някаква смесица между русо, кестеняво, имаше кичурчета синьо, лилаво и дори вишнево червено. Под малките ù синьо-сиви очи имаше леки, но видими сенки от недоспиване. Не се усети кога се бе извърнал цял и я гледаше с неприкрит интерес. Хубавото бе, че тя гледаше някъде навън с многозначен поглед през мокрото стъкло. Вглеждайки се още повече, той забеляза колко бледа е, колко малка и някак чуплива. Пред нея бяха застанали някакви момичета, които се смееха шумно и грозно и от време на време приглаждаха изрусените си коси, но той едва сега ги виждаше, макар че през целия му досегашен живот бе обграден именно такива момичета. Внезапно автобусът рязко спря и шофьорът изруга бясно някакъв пешеходец. Тогава момичето стреснато се обърна и засече наблюдаващите му очи. Анди цял трепна, а тя, макар че също поруменя, не сведе поглед. Очите ù гледаха неопределимо, но непрестанно и някак дълбаещо... сега бе негов ред да бъде проучен.