Авторът винаги има право

                                                        (4)

                                                     Ръченица

–Нали снощи се заканваше, че днес ще спиш до обяд.-мърмореше си Искра,  докато се суетеше около кафеварката и тостера.- Мадрид още спи, какво друго да прави в тоя дъжд ... Пък и цяла Испания днес празнува деня на майката...

 Грабна табличката с димящата още филия и горещото кафе и се настани в стаичката пред верния стар лаптоп.

–Мария вече ме е изпрeварила..., за майките в София няма празник...Я да прочетем мейла и да видим кой стих е успяла да редактира рано, рано...Аха, Ръченица...

 „Дали да не премахнем последните две строфи, мила Искра?Да завършим с „хлапакът приветства ме с ръченица!“Това е чудесна поанта!  

  Искра въздъхна и отпи мълчаливо от бялата порцеланова чаша. След това сведе рошавата си от съня глава над клавиатурата и зачука по клавишите:

 „Мила Мария,

Преди да редактираме моята несръчна кастилска ръченица, ми се иска да ти разкажа за Илия.

 Течеше моята пета емигрантска година в Мадрид. Живеех в едно предградие в южната част на огромния град, а работех в една богаташка къща в северната му част. Пътувах часове на ден с метрото всеки ден и вечно тичах за или от работа.

 Една сутрин, „изтичайки“ с потока пътници към изхода на метрото,чух свирня на акордеон.Мелодията беше непозната за мен, но токова нежна и чувствена, че забавих крачка и изчаках хората около мен да ме подминат, за да мога да видя музиканта. Беше слаб, мургав 16-18 годишен хлапак.Свиреше прав, притворил замечтано очи. Мяхът на акордеона, който ми се видя огромен в  детските още ръце, се извиваше като жив.

 Извадих от джоба си едното евро, което стисках в ръка, за да си взема българския вестник от павилиона на изхода  и го пуснах в шапката пред момчето. Погледнах към него и в този миг то отвори очите си и погледите ни се срещнаха. Аз се усмихнат и подминах, без да дочакам дежурното „грасиас“

 На втората крачка се заковах, мила Мария. Испанските ритми зад гърба ми секнаха и ме заля вълна нашенска ръченица! Врътнах се като пумпал и втренчих ококорените си зад очилата очи в  ухилената физиономия зад гърба ми. Мургавото дяволче беше познало, че съм българка!

 Засмях се и аз и забързах към изхода.

 Няколко дни по-късно го видях отново на същото място. Усмихнахме се един на друг като стари познати, и аз се приближих. От близо акордеонът изглеждаше още по-голям.

 –Здравей.Как се казваш?

 –Илия.

 –От кой край на България си? Къде си се научил да  свириш така!

 –От Стара Загора съм.

 –А така!Сега остава да сме живели на една улица!

 Момчето се засмя насреща ми и поклати енергично глава:

– А-а-а, не сме! Като те гледам, ти сигурно си от центъра някъде, а аз съм от Лозенец, от циганския квартал! Там съм си роден, там съм си расъл...

–А аз съм се катерила из него пет години!Френската гимназия беше там на времето, да учим повече езици сигурно-засмях се и аз насреща му. –Един ден един от вашите ми спука главата с камък...може и баща ти да е бил, знам ли...

– А, не! Моят баща беше кротък...Пък и ръцете му  се акордеон са държали...не  камъни.

 Следващите месеци Илия „гастролираше “ редовно на моята спирка на метрото и аз винаги крадях по пет минутки да разменим по някоя усмивка и да послушам акордеона.

 –Утре синът ми лети от София за Чикаго.-казах му една сутрин.-Да работи през лятото...

–Ха!-учуди се той-Че ти толкова голям син ли имаш?

–Голям, друг път!...-изохках аз.-На 19 години е,  като теб... Душицата ми се свила като...

– Всичко ще е наред, не бой се!-Голяма работа е Америка, да знаеш! И аз събирам пари за там...Трябва да му се радваш!

–Радвам се...Толкова се радвам, че ми иде да се закича с китка и да заиграя ръченицата, дето ми я свириш!

  –Молих се синът ми да се падне с другарчета, Илийчо, че от България не е излизал, да не му се случи нещо,  а се случи така, че пропътува сам самичък...на два самолета, влак в чуждата държава, автобус, че и кораб накрая...на един остров ще работи цялото лято.Боже мили, аз ли криво ти се молих, ти ли криво ме разбра...

 –Радвай се!-ухили се Илийчо.-И аз посъбрах вече, есента може и да ида там, като него, кой знае...

 –Радвам се...от такава радост да пази Господ...

Дните минаваха, пътниците се меняха, А Илийчо седеше там, на „Площад Кастилия“ и свиреше, свиреше...И щом ме видеше, се засмиваше до уши и пръстите му танцуваха „ръченица“ по клавишите на огромния, лъскав акордеон.

– Вчера моят син  ми изпрати снимки на работната си униформа-изплаках му една сутрин.-Гледам, на коленете-скъсани.„Нямаше ли нови, да ги смениш“, попитах го, а той се смее–„Имаше, мамо, но и те се изпокъсаха ... Завали ме дъжда на нощна смяна, на сутринта замръзнат, кой плат ще издържи?

 –Радвай се!-усмихна се  Илийчо насреща ми-Мъж е той, няма лабаво при него..

 – Радвам се, чедо...Добре, че не мога да му видя замръзналите на коленцата панталони на живо, че сън нямаше да ме хване от радост...

 В началото на октомври на едно тържество на дечицата в българското неделно училище в квартала, където живеех, видях на ревера на една от учителките, красиво сърце от стъкло, ръчна изработка, оцветено с българския трикольор.

–От къде имаш това красиво нещо?-ахнах аз, като го видях.

–Аз ги правя.-усмихна се Тони. Започнах ги по погрешка...Работех в една стъкларска работилница и дойде една поръчка за стъклени украшения с италианското знаме. Бях се улисала нещо и , като видях бяло, зелено, червено, си подкарах, както си знам.Като се усетих, беше късно, сърцата бяха български.

 -Искам няколко,моля те!!!

 На следващи ден се спрях при Илийчо и му връчих тържествено едното:

 –Да си го носиш със здраве!

От къде се взе този силен глас у това хлапе,като викна, всички се обърнаха да ни гледат:

–Е-е-е-е-е-е!Да си жива и здрава, Искре! Клетва ти давам тука,където и да ида, с него ще съм!!!

 -Пази го, чупливо е!

 –Ще го пазя! Повече от акордеона ще го пазя!

 Скоро след това Илийчо замина  и повече не се видяхме. „Площад Кастилия“ опустя като мегдан след хорото. И всяка сутрин, когато бързам  през него, се моля:

 –Мили хора! Като видите някъде едно красиво дете с крехко българско сърце на гърдите и ръченица в душата, моля ви...радвайте му се!  

Затова написах това стихче за ръченицата, мила Мария. Не ме интересува поантата, не ме интересува дори дали е стих ! Искам последните две строфи да останат като майчин благослов.

Ръченица

В Мадрид метрото е плетеница

от шум, светлини и забързани хора.

Сякаш жив остров сред таз блъсканица

младеж свири весело с акордеона.

Ритми кастилски пръстите ронят,

хлапето е майстор, личи отдалече.

Без да се спирам хвърлям бърз поглед

 и ведра усмивка очите ми среща.

Виждам веднага скрития пламък

 и южнославянската дързост позната...

Нищо не казвам, монета оставям,

 свеждам чело и забързвам нататък

Ала след миг заковавам на място:

 хлапакът приветства ме с ръченица!

БРАВО, МЛАДЕЖО!

Виждам, юнак си!

Не ще се загубиш из таз блъсканица!

П.п. Честит ден на майката, мила!

 Искра вдигна глава  и разтърка челото си. Кафето в бялата порцеланова чашка беше изстинало, но тя явдигна с треперещи ръце и започна да пие на малки глътки. Буцата, заседнала на гърлото ѝ започна бавно,почти неуловимо да се разтапя.

„Авторът винаги има право, мила Искра!“, изписа се на екрана малко преди тя да натисне бутона и да изгаси екрана. –Честит ден на майката и на теб! И ако видиш някой от моите синове там или внучката ми, порадвай им се! Аз ще се радвам тук на твоето момченце. Български майки сме, мила, за нас скоро друг вид празници едва ли ще има...

–Къде си, Авторе?-обърна се Искра към прозорчето на малката стаичка.-Ще те намерим ли някога... да те попитаме за нашите права...И да се порадваме...