Баничка   

      Есента беше избързала на позлати дърветата  в градинката при Женския пазар. Беше рано.  Беше едва 7 часа и много от сергиите бяха пусти. Тук там ранобуден търговец подреждаше стоката си. Циганите идваха по-късно. Техният “бизнес” можеше да се упражнява,  само когато столичани вече бяха  многобройни по  Георги Кирков.     И този ден бях дошъл рано да купя необходимите зеленчуци за моя ресторант.  Когато нямаше много мущерии ‘търговците” бяха по любезни с ранобудните клиенти и човек можеше да си избере стоката. По традиция, всяка сутрин около 7 часа се разхождах по пазара, започвайки от Екзарх Йосиф до Сливница и обратно. Набелязвах от къде какво ще купя и едва тогава започвах покупките. Женският пазар е  част от моето детство, роден съм съвсем наблизо, и винаги ми е била приятна атмосферата,   която цари в това толкова оживено място на столицата.  Ароматът на плодовете и зеленчуците от онези години са останали само в спомените ми, сега са подменени с вносни. По целия пазар човек не може да намери един български  селянин от “шоплука” да продава стоката си. Цигани и прекупвачи са заели местата на шопите и зад огромните купища на сергиите продават скапаната си стока. Някой стар софиянец се опитва да протестира, но подгонен от ругатните, грубостите и псувните на  мургавите “бизнесменки” си подвива опашката и продължава безнадеждната си обиколка покрай сергиите. Наближавах "Цар Симеон", когато апетитен аромат на козуначени кифли  се провря в ноздрите ми  и задейства слюнкоотделянето. На тротоара пред новооткрития арабски магазин, на малка дървена сергия бяха наредени черни тави с банички, козуначени кифли, кифлички с мармалад, рогчета и още няколко вида пресни, топли закуски.  Рядко някой от ранобудните клиенти на пазара отминаваше тези изкушения.  Прииска ми се и аз да си купя топла баничка със “сирене”. То си е чиста  нискокачествена извара, но  пак е вкусно. Олиото капе обилно от баничката и грубата опаковъчна хартия не успява да го попие, понякога даже се окапваме, ама здраве да е. Ние българите обичаме топла баничка с боза. Класическа закуска! Продавачката беше едра жена, далеч от първата младост. С чевръсти движения тя взимаше с къс хартия ту баничка, ту кифла или тутманик и подавше с една ръка закуската на клиента, а с другата прибираше парите, които просто хвърляше в една картонена кутия от обувки. Пред мене беше застанала възрастна жена.  В шепата си държеше  стотинки, които старателно броеше.  Попита колко струват баничките и след като получи отговор от продавачката отново започна да брои парите, които държеше в шепата си. Попита за цената на тутманика, на кифлата с мармалад и пак започна да  брои стотинките си. Жената беше облечена спретнато, косите ù бяха събрани на кок на тила ù и забодени с черен фуркет. Фигурата ù излъчваше притеснение, а гласът ù трепереше, докато задаваше непрекъснато един и същи въпрос. Колко струват баничките? Колко струва тутманикът? И отново започваше да брои стотинките,  стиснала в шепата на отрудената си ръка. Явно парите ù не стигаха за нито едно от предлаганите дъхави лакомства, но желанието ù да похапне беше много силно и не се отказваше да зададе нов въпрос с надеждата, че следващата закуска ще е по нейния джоб. Не беше нито просякиня, нито бездомница. От нея лъхаше чистота, скромност и малко тъга. Стана ми мъчно за жената, а и някои нетърпеливи клиенти започваха да мърморят, че ги бави. Може би бързаха за работа, кой ги знае, или просто нямаха търпение да изчакат реда си.  Минах пред нея. Купих баничка, кифла с мармалад и тутманик. Продавачката ми ги сложи в найлонов плик. Платих. Взех плика и го подадох на възрастната жена. Тя се отдръпна като попарена.

–  Вземете, госпожо, хапнете си. Не се притеснявайте. Моите родители вече ги няма. Все едно на тях съм дал да хапнат. Моля Ви вземете и да ви е сладко. Жената беше навела глава и не ме погледна. Не чаках да протегне ръка, аз сам сложих пакета в ръката ù. -    Не се притеснявайте. Хапнете за паметта на майка и татко.

–  Благодаря, да си жив и здрав, синко. И преегърбената фигура на възрастната жена  бавно се насочи към трамвайната спирка.     Накупих зеленчуците,  необходими за днешното  меню и тръгнах към ресторанта. Беше ми тъжно!