Басня

Имало една река. Реката, честно казано си била проста бара. Малка, затлачена и тъжна. Над барата провисил сухите си греди висял мост. Та тези, двамата: моста и барата били приятели. Стари и тъжни приятели. Никой не можел да каже, кой от двамата бил по-тъжен. Дали малката баричка, която летос често пресъхвала, или стария дървен мост, който с всяка изминала година окапвал, а напречните му дъски все повече оредявали.

Едно време мостът водел до старата воденица, от която вече нямало и помен. Затова, освен някой овехтял рибар вече никой не минавал по него.

- Ех, друже – проплакала баричката в късното лято преди водицата ѝ съвсем да престане да се просмуква измежду облите камъчета – никому вече не сме нужни. Добре, че вчера изхвърлиха оная спукана гума в дерето ми, та да усетя , че съм полезна още за нещо, пък макар и за непотребни боклуци…

- Ох, како – изскърцал стария мост – на мене ли го казваш! Видя ли онзи ден как Минчо-рибарчето щеше да пролети изпод гнилата ми напречна дъска. Беше седмата, останаха само шест. Ама и те скоро ще се строшат. Викам му аз на рибарчето: Не стъпвай тука, батковото, недей! Ама то нали не ме чува и стъпи. Без малко ръждивия пирон да го ръгне в прасеца.

- Да го пита човек къде е тръгнал, като в мътната ми водица най-много някоя крастава жаба да се  завъди. Не съм виждала рибица от десетилетие, а той все хвърля въдицата си във вира под скалата.

- Беден човечец е Минчо, завалията. По-беден от нас с тебе. А има три гладни гърла да храни. Какво да прави…?

Така си хортували нашите приятели и оплаквали нещастните си съдби, когато една година пролетта се разсърдила. Не на шега се раздухала, събрала всичките си черни и грозни облаци. Пък като заваляло, сякаш небесата отприщили хилядите си язовири. Мътни води се събрали и като луди хали се сурнали по невиждалото от десетилетия такова чудо речно корито. Изведнъж нашата бара се преобразила. Събрали се сърдитите ѝ води и ударили със всичките си сили бедния мост.

- Сърдиш ли ми се сестро!? – едва успял да проплаче той и без всякаква надежда подал на невижданата стихия – Отдавна трябваше така да стане и ето че стана. Пожали барем Минчо, мене не ме мисли – изохкал за последно моста и двете му греди заплували по бурното течение.

Послушала го барата, която за един миг се преобразила в река. Пощадила Минчо, завалията, че даже и с риба го нагостила. Стената на язовира, по-горе срещу течението ѝ не издържала и се пропукала, та бая риба заплискала по коритото ѝ. Нахранил Минчо гладната челяд и себе си, пък и продал някоя риба на пазара в близкия градец, та и някоя парица скътал. За черни дни, които не липсвали. Пък като се оттекла водата нарамил секирата и отсекъл два дълги и прави клена от гората. И нали бил майсторит сковал нов и здрав мост на мястото на стария.

- Здравей рекичке! Щеш ли да си похортуваме? – усмихнато подхвърлил новия мост и се заперчил с рендосаните си напречни дъски, които греели на късното слънце.

- Ща ми, що да не ща – пропяла реката и весело заплискала с бързейчетата си надолу.