Беше една студена снежна вечер в началото на март 1991 г. Снегът тихо шепнеше тайнствени заклинания по пустите улици на Пазарджик, слабо осветени от запотените прозорци на блоковете и къщите, чиито коминчета упорито изстрелваха нагоре димни въздишки. Студеният въздух миришеше на изгорели въглища, пресен сняг и още нещо.

Като повечето тогавашни седмокласници бързах след училище (СУ "Георги Брегов") към вкъщи, за да подготвя домашните си за следващия ден, да почета книга или да погледам телевизия.

Само половин час по-късно някой позвъни на вратата. Беше брат ми, но първото нещо, което видях, не беше той, а едно шарено детско одеяло, което изведнъж пъргаво се размърда. Пред мен се откри най-красивата гледка, която бях виждал дотогава – малко сладко кученце. На пръв поглед ми се стори, че има нещо като характерна брада в долния край на муцунката. Впоследствие разбрах, че такъв е стандартът за самата порода. Беше малък чаровен женски еърдейл териер, само на няколко месеца. Гледаше ме с големите си изразителни очи, които сякаш казваха: „Бъди ми приятел!“

Нямахме щастието да я кръстим, защото тя си дойде с името – Барби! Разбира се, веднага се влюбих в тази малка госпожица. Тя беше толкова енергична, любознателна и миловидна, че всички бели, които следваха от нейните опознавателни обиколки из апартамента, бързо ѝ бяха прощавани и забравяни: надрани килими, счупена ваза, издраскан паркет, следи от кални лапички.

Обичах да я извеждам сутрин и вечер. Баба ми също я разхождаше често. Заедно отново откривахме стария квартал „Младост“, скривалищата на котките, интересните миризми под пейките и заровените край някое дърво съкровища. В началото Барби беше плаха и предпазлива, но много скоро вече се чувстваше като кралица в своето имение – опашката вирната нагоре, топлият влажен нос и елегантната стойка само допълваха това нейно аристократично излъчване.

В един момент обаче белите на Барби опънаха до краен предел нервите на майка ми – самата тя олимпийски шампион по домашен ред и чистота. С огорчение и достойнство тя заяви на спешно свикания Семеен съвет: „Или тя напуска къщата, или аз!“. Помня, че започнах да протестирам, да заплашвам, да обвинявам. Всичко това обаче се блъскаше във величествената стена на Реалността, разбиваше се в нея и ставаше на малки парченца болка. Все пак успях да измоля отсрочка от Страшния съд и със свито сърце отидох на училище на следващия ден. Едва дочаках да свърши последния час и хукнах като маратонец към вкъщи. Там обаче ме чакаше само баба ми. От Барби бяха останали само каишката й, играчките й и шареното детско одеяло, с което брат ми я донесе първата вечер. Бях съкрушен. Не помня как се озовах на Тортата, седнах на една пейка и дълго плаках. Намери ме след няколко часа приятелят ми Марин, когото бяха командировали да ме търси по улиците на Пазарджик.

Години по-късно си дадох сметка на колко много неща ме бе научила Барби. Показа ми как да обичам безрезервно. Научи ме колко важни неща са доверието и отговорността. Изпълни със смисъл и съдържание думичката „всеотдайност“. Помогна ми да проумея, че техният – кучешкият свят – е много по-истински, по- честен и по-достоен от човешкия, пропит от злоба и фалш. Даде ми своето Приятелство…

Миналата година бяхме с жена ми на един фестивал в Капана. Там изневиделица изскочи един млад мъжки еърдейл териер, истинско мъжко копие на Барби. „Какъв сладък Кен!“ – си помислих веднага. Гледах го с умиление, изпълнен със спомени и нежност. Младият господин обаче ми отговори с недоверие и плахост. Съзерцавах дълбоките му живи очи, които ме изучаваха, и сякаш видях в тях част от своето детство, което си отиде отдавна, заедно с Барби.