Бе поредният ден, в който за пореден път трябваше да задоволя нуждата, породена от най-простичкия инстинкт в природата, а именно от това да остана жив. Нямаше смисъл, но въпреки всичко то беше по-силно от мен и не можех да го преборя. Цялото ми тяло започваше да тупти при мисълта да сложа край на всичко това и да оставя просто поредното мъртво тяло на земята. Не можех. По-силно е от мен. Изправих се и погледнах право напред. В целия тоя хаос, който ме заобикаляше имаше толкова романтика и едновременно толкова ужас, че сякаш не можеха да се разберат кой да надделее. Имаше толкова гъста мъгла, че можех спокойно да се спъна в нея, понеже не успяваше да покрие дори коленете ми, но пък не виждах стъпалата си. Идеалното време да си змия. Сега просто можеш да причакаш стаен в тази плътна маса, която се движеше бавно носена единствено от слабия вятър и да захапеш нищо неподозиращата жертва, след това да се оттеглиш и да изчакаш да припадне от бързия и безмилостен ефект на отровата ти. Само мис ...