Бе поредният ден, в който за пореден път трябваше да задоволя нуждата, породена от най-простичкия инстинкт в природата, а именно от това да остана жив. Нямаше смисъл, но въпреки всичко то беше по-силно от мен и не можех да го преборя. Цялото ми тяло започваше да тупти при мисълта да сложа край на всичко това и да оставя просто поредното мъртво тяло на земята. Не можех. По-силно е от мен. Изправих се и погледнах право напред. В целия тоя хаос, който ме заобикаляше имаше толкова романтика и едновременно толкова ужас, че сякаш не можеха да се разберат кой да надделее. Имаше толкова гъста мъгла, че можех спокойно да се спъна в нея, понеже не успяваше да покрие дори коленете ми, но пък не виждах стъпалата си. Идеалното време да си змия. Сега просто можеш да причакаш стаен в тази плътна маса, която се движеше бавно носена единствено от слабия вятър и да захапеш нищо неподозиращата жертва, след това да се оттеглиш и да изчакаш да припадне от бързия и безмилостен ефект на отровата ти. Само мисълта за това ме караше да гледам надолу и идеята, че нямах никаква видимост до земната повърхност ме влудяваше. Да... аз исках да живея. Това време беше закономерност по тези места. Сякаш бях в ада. Нямаше нищо и никой. Дори смръзяващия писък на гарван би ме разведрил. Но и гарвани нямаше. Къде бях попаднал? Опитвах се да разбера това вече близо година и до сега без никакъв резултат.
 Бяха минали няколко часа откакто се лутах и се опитвах да прогоня студа от тялото си, но до тук безуспешно. Единственото, което ми даваше малкото надежда, която все още имах, бе слабата мъждукаща светлина, към която постоянно вървях, но, уви, тя си оставаше доста далеч. Спеше ми се. Колкото повече организма ми се натоварваше, толкова повече разбирах какво дефакто е волята за живот и именно това ме караше да си мисля, дали всъщност съм слаб, защото не мога с лекота да сложа край на живота си или бях силен, защото продължавах да съществувам въпреки всичко. Не знаех дори къде отивам или какво ще открия там. Просто ме водеше някаква надежда. Да... надеждата бе онова, на което се осланям единствено и само в този момент. Аз вървях към нея. Надеждата е странно нещо, което според мен дори в мигове на пълна задоволеност си е направо глуповат израз и доста трудно човек може да го разбере. За мен обаче надеждата бе слаба точка излъчваща светлина. Колко малко му трябва на човек, за да живее. В моето положение много биха се предали... аз също почти бях се предал, но тогава инстинкта за самосъранение използва срещу мен най-силния си коз. Той генерира надежда. Тя сама по себе си има толкова лица, че би ми отнело години да говоря по въпроса, но само ще вметна, че е толкова силен наркотик, че може дори да породи образи и картини, толкова реални, че да те накара да имаш повече воля за живот и именно така да извърши единствената си роля - да те накара да съществуваш. Да оставим цялата тази олелия и да се опитам да се съсредоточа върху къщата на надеждата. Да... беше къща. Унесен в цялото това мислене, не бях забелязал колко се бях приближил до вече ясно очертан правоъгълник, който представляваше някаква полупрозрачна материя, грубо поставена така, че да покрива прореза в стената, наричан от повечето хора прозорец. Нямаше врата, а някаква завеса, която явно бе прихваната с някакви... не знам какви... държачки към стените на касата, така че да предпазва максимално топлината да не избяга. Пристигнах.
 Стоях право пред вратата и се чудех какво действие да предприема. Вече не мислех да се самоубивам или да се предавам. Надеждата бе толкова промила съзнанието ми, че аз вече бях решен, че имам шанс да оцелея. Почуках тихо на стената близо до прозореца и зачаках. Не мина много и аз почуках пак ядосан от нулевата реакция. Ядосан, че не предизвиквам интерес аз преместих покривалото и влязох, заварвайки мъж, стоящ от другата страна на огъня. Беше изпаднал в нещо като транс, защото не помръдваше, а беше с широко отворени очи, пред които бях застанал и просто нямаше как да не ме забележи. Мене това така и така не ме интересуваше. Просто исках сухо място да поспя, за да продължа по пътя си на сутринта. Докато усетих топлината на земята около огъня вече спях като бебе.
 Стреснах се като усетих нещо кратко болезнено и това ме накара да отворя очи, и забелязах как той хващаше ярко червени въглени с ръце и ме целеше, за да се събудя. Станах и седнах срещу него, като се опитвах оптимално да игнорирам факта, че очите ми сами се затваряха. Настъпи тишина и започнахме да се гледаме втренчено един друг. Човекът имаше безкрайно интелигентно излъчване и определено по чертите му можех да съдя, че е индианец, при това не просто някакъв, а или вожд или шаман... но тук знанията ми се дънеха. Явно бе игра, в която който сведе поглед губи и аз определено нямах намерение да загубя, за това събрах всички сили, за да се съсредоточа и да не отмествам поглед от него. Гледахме се поне половин час. Почнах да се чувствам странно, защото не бях помръдвал доста време и тогава той каза нещо, което ме вкара в тотално объркване и наистина ме накара да се замисля. Той каза:
 - Колко време ще ти отнеме да ме попиташ защо те целя с горящи въглени?
Ха... ето това развитие не го бях очаквал. Както се забеляза от въпроса му и той не бе очаквал такова развитие, но поне беше по инициативен. Трябваше да отвърна, защото най-обичах в себе си борбеността като черта на характера ми.
 - А нужно ли е да ме интересува? - попитах, използвайки стария метод със отговарянето на въпрос с въпрос, за да имам време да помисля.
 - Едва ли не ти е ясно защо те целя - каза той, абсолютно спокоен. - По скоро бих казал, че се чудиш как така спокойно хващам жарта с ръце.
Ха! Хвана ме. Верно, че именно това е интересното в случая, а аз за какви тъпотии си мислех до преди малко. Тук вече беше станало интересно, защото той за втори път мисли една крачка пред мен. Реших да рискувам да вляза в играта. Не можеше какъвто и да било човек с голи ръце да хване въглен, за това си помислих да направя същото, защото явно нещо не беше наред и ако се окажех прав щях да дръпна една крачка напред и да поведа играта в моя полза. Пресегнах се и хванах един въглен... изпищях от болка и го хвърлих с все сила настрани, а индианеца не отделяше очи от мен и дори не направи учудена физиономия, като ме видя да правя такава глупост.
 - Защо просто не погледна ръцете ми? - отновно монотонно попита той.
Ами дааа... какъв съм глупак. Та той имаше плътни ръкавици от някаква животинска кожа, но чак сега се усетих, че като ми зададе въпроса аз просто приех думите му за истина, без дори да помисля над тях. Ама че съм глупак. Ръката ми гореше...
 - Покрий раната с тютюн и ще облекчи болката - каза той и с нищо не променяше физиономията си.
 - От къде да взема тютюн, по дяволите? - попитах аз, като вече не можех да сдържам яда си заради болката.
 - Ще ти дам ако ми донесеш нещо да ям - каза той и притвори очи, и зачака.
Ама че дивотия... ръката ме болеше зверски заради тъпотията, която свърших и сега единствения начин да я облекча беше да ловувам. Ама наистина нямам късмет. Това си го мислех около две минути, когато съвсем случайно видях сърна, хваната в саморъчно направен капан. Извадих единственото оръжие, което имах в момента, а именно, малък нож с късо острие и я оттървах от мъките й, като силно се надявах тази ми постъпка да облекчи моите. Метнах я на рамо и я внесох в палатката. Индианеца отвори широко очи и с ръка ме накара да я оставя до него. Аз направих каквото искаше и поисках това, за което говорехме. той ми метна връзка пресен тютюн в краката. Когато наложих раната бях почти на седмото небе, но тогава в мен се породи нова болка, която идаше от съвсем друго място. Умирах от глад. Огъня бе почти загаснал и индианеца разтикваше жарта, за да може да си доопече парчето месо, което току-що бе отрязал от задния бут на сърната и дори не ме поглеждаше.
 - Дай ми да ям - с по-внимателен глас го помолих.
 - Дай ми нещо, с което да разпаля огъня - каза той.
Започнах гневно да бъркам из джобовете си и накрая намерих смачкана двайсеттачка. За какво ми бяха скапани пари в тая пустош. Насъбрах сухите съчки наоколо и ги хвърлих заедно с парите на индианеца. Тук стана нещо, което не разбрах. Той отдели парите от съчките и ги прибра, а самите съчки хвърли в огъня и след като опърли достатъчно пърчето месо, до степен такава, че да не е чак сорово, той ми отряза малко и ми го подаде. След като успях да напълня единия си кариес с дажбата ми и след като ръката ми беше почнала да спада аз се унесох и заспах.
 На сутринта се събудих и се сбогувах с индианеца. Не знаех накъде да ходя, но всички знаем, че утрото е по-мъдро от вечерта и аз излязох от съборетината, за да мога да се огледам. Беше много приятно време, но именно докато се оглеждах забелязах надпис на колибата с червен спрей, който гласеше "ТЮТЮН И МЕСО ЗА 20 ДОЛАРА"...