Дългото звънене на вратата беше безплодно. Никой не отваряше. А уговорката уж беше твърда. Майсторът започваше да се изнервя. Беше довлякъл чантите с инструменти до петия етаж – асансьорът не работеше, – а сега това… Все пак му се струваше невъзможно жената да му е вързала тенекия. Тя звучеше много мило и интелигентно по телефона.

Чу се изщракване и вратата се отвори. Той въздъхна. Пожела си наум да няма неприятности. Напоследък хич не му вървеше в работата. Изобщо в нищо не му вървеше.

В сумрачното антре се мержелееше лицето на млада жена. Изненадващо ниско беше. Иванов присви очи в опит да види по-добре клиентката си.

Тя каза:

– Извинете, хванахте ме в неудобен момент. Докато се довлека…

– Няма проблеми.

– Заповядайте, влезте – усмихна се тя чаровно и се отдръпна назад.

Иванов прекрачи прага и в този момент разбра защо жената е позиционирана толкова ниско – беше в инвалидна количка.

– Асансьорът не работи, лампата на етажа не свети… – измърмори недоволно той, въпреки че по принцип не беше опак човек.

Тя кимна и отвърна:

– Чух. Напоследък тук всичко се скапва.

– Пералнята, а? – попита той и стрелна поглед към жената. Беше облечена в розова фланелка и бели шорти. Босите й стъпала лежаха неподвижно върху степенките на количката.

– Да, започна да трака вчера и…

Майсторът веднага се зае за работа. Не му отне много време да открие проблема – счупен лагер. Жената беше проявила благоразумието да не му виси на главата, беше се оттеглила в хола.

Той смени лагера и направи проба, за да види дали всичко е наред. После се провикна:

– Готово, госпожо!

Жената дойде и закима доволно. Имаше симпатично лице със заоблени скули и права черна коса, вързана на хлабав кок.

– Вие само от перални ли разбирате? – попита.

– Защо?

– Фурната на печката грее на една и съща температура. Не че напоследък готвя…

– Ще погледна, няма проблеми.

Тя пак излезе. Този път задачата беше по трудна, но майсторът се справи.

– Готово, госпожо! – провикна се пак той.

Оказа се, че има още неща за правене – отпушване на кухненския сифон, смяна на един ключ за осветление, смазване на пантите на вратата на спалнята.

Когато накрая той каза общата цена за услугите, жената остана много доволна – беше направил голяма отстъпка, от съчувствие за тежкото й физическо състояние.

Тя извади пари и плати, сетне каза:

– Ако не бързате, да ви почерня кафе?

Той се поколеба. Нямаше повече ангажименти за деня, но му беше неудобно да се застоява. Беше свикнал да не общува много-много с клиентите.

– Ами… добре.

Жената се затрудни, та се наложи той да направи кафето. После се заприказваха, за неговата работа, за времето, за неуредиците в милата ни родина. Тя беше приятен събеседник, макар че изглеждаше леко изнервена.

По едно време той някак по случайност изпусна неудобен въпрос:

– Катастрофа? – кимна към чинно присвитите й крака.

Тя изсумтя и тръсна глава.

– Не, някакъв необясним неврологичен проблем. Рядко заболяване явно.

– О, много неприятно. Пожелавам ви бързо възстановяване.

– Благодаря, но лекарите вдигнаха ръце от мен.

– Защо?

– Просто не могат да разберат защо левият ми крак се парализира.

Той присви очи към здравите мускули на бедрото и прасеца, които имаха много приятни форми. Трудно му беше да повярва, че това съвършенство не може да се движи.

– Само единия крак?

– Да, само единия. Това е мистерията. Изобщо никаква чувствителност нямам.

– Значи можете да се придвижвате с патерици. Честно казано, тази количка ме плаши, все пак вие сте млада и…

– И какво? – Тя го загледа с наклонена настрани глава.

Смутен, той отвърна:

– Не е редно младите да страдат.

– Мъдра мисъл, няма що – усмихна се криво тя и добави: – Не, не мога да ползвам патерици, за жалост.

Той мълчеше, навел глава. Чувстваше се виновен, задето е повдигнал тази тема, същевременно го глождеше недоумение.

Въпросите, които се бяха зародили в съзнанието му, получиха отговор, защото жената обясни:

– Имам патерици, тук в стаята ми са. И мога да се изправям, естествено, защото десният ми крак е съвсем здрав. Но когато съм права, левият буквално увисва и се влачи по земята, по никакъв начин не мога да го контролирам.  

Майсторът си представи грозната гледка и се натъжи. Обзе го и някакво странно недоволство.

– Значи не излизате от къщи?

– Че как да излизам, тук никъде не е пригодено за инвалидни колички. Пък и не искам да ме гледат… такава.

 – Разбирам. Много съжалявам. Е, аз ще тръгвам. Приятно ми беше да се запознаем.

Тя кимна, лицето й беше добило мрачно изражение.

– Много ви благодаря за качествените ремонти. Златни ръце имате.

Той стана да си върви, но миг по-късно се закова на място. Попита:

– А не може ли с шина да се сгъне кракът, така че да не пречи на движението?

– Не може, консултирах се с лекар и ортопедичен техник. При свито коляно кракът ми ще се люшка и ще има опасност да си нараня тазобедрената става, или глезена. Абе сложна работа. Не се косете, майсторе, това си е мой проблем и ще се боря да го преодолея. Няма да се предавам я. Животът продължава.

Майсторът вървеше бавно към вратата, увесил тъжно глава. Пак спря и погледна през рамо. Очите му незнайно защо грееха.

– Ще ми се да пробвам нещо.

– Какво? – попита учудено прикованата към инвалидна количка жена.

– С ремъци и подложки. Мисля, че ще мога да стабилизирам крайника. Механиката вече е в главата ми. Искате ли да опитаме?

– Да! – отвърна без колебание тя.

Той започна да рови трескаво из чантите си. Десетина минути по-късно вече беше готов за пробата.

– Изправете се и се подпрете на патериците! – каза той.

Тя веднага се подчини. Левият й крак висеше безжизнено, като стъпалото се беше извило настрани и се опираше леко в пода. Стряскащо неестествена гледка.

Майсторът преметна предварително подготвените ремъци над рамото на жената, сетне се наведе и мушна малкото парализирано стъпало в клуп от плътна памучна материя и го пристегна, като придържаше внимателно петата. Стабилизира коляното с къса шина и прихвана ремъците тук-там със скоби, за да е механичната схема перфектна.

И жената тръгна. И ходеше стабилно, без да рискува да се нарани. Лицето й сияеше.

– Наистина имате златни ръце майсторе! – възкликна насълзена тя. – Ха, на практика нося крака си.  

Той се усмихваше щастливо. Отдавна не се беше чувствал толкова удовлетворен.

След като се разделиха, жената веднага излезе на разходка. Наслаждаваше се на хубавото време и на способността си да се движи. Не обръщаше внимание на любопитните погледи на минувачите. Душата й се изпълваше с надежда за нормален живот.

Седмица по-късно я огря късметът. Както си вървеше по тротоара благодарение на специалното приспособление, дочу глас:

– Извинете, може ли да ви попитам нещо? – До нея изникна млад мъж с очила.

– Да?

– Виждам, че имате неврологичен проблем. Аз съм лекар.

– Какво? Мислите, че ще можете да ми помогнете?

– Не, не аз, но при нас в клиниката е дошъл един професор, от чужбина. Той е истински гений. Сигурен съм, че ще се съгласи да ви прегледа.

– Добре? но да ви кажа честно, не съм добре финансово…

– Не се притеснявайте. Всичко ще уредим.

Направени бяха прецизни изследвания и беше назначено лечение. Парализираният крайник започна да помръдва и да тръпне, нервите се събуждаха. Скоро даже стъпването стана възможно.

При един от последващите прегледи професорът каза:

– Устройството, с което се придвижвахте преди, е хитроумно. Не бях виждал такова.

– Моят майстор го измисли. Той има златни ръце, и златна душа. Ако не беше той, нямаше да мога да излизам, и вашият колега нямаше да ме забележи на улицата. Щях да съм още в инвалидна количка.

– Предайте му много поздрави от мен. Нека патентова устройството. Моята фирма ще купи патента, така е редно. Добри пари ще изкара вашият майстор, вярвам.

– Дано, професоре. Всеки заслужава награда за таланта си.