„В лошо възпитания човек смелостта се превръща в грубост, учеността – в педантизъм, остроумието – в палячовщина, простотата – в недодяланост, добродушието – в ласкателство.“
Джон Лок /1632-1704 г./ - английски социолог и философ
„За възпитанието на детето се изисква много повече проникновено мислене, много повече мъдрост, отколкото за управление на държавата.“
Уилям Ченинг /1780-1842 г./ - американски религиозен проповедник и писател
„Много по-лесно е да станеш баща, отколкото да останеш баща.”
Василий Осипович Ключевски /1841-1911 г./ - руски историк и обществен деятел, академик
-Седни, майсторе, седни да си поговорим дорде сме само двамата, без жената и без детето. Що-годе прилична къща построихме с теб и с помощниците ти, но дали не е време и за слънцата по таваните да поумуваме? Чувал си за облога в тревненската Даскалова къща, нали? Да, да, за този, дето е бил сторен преди цели два века между майстор Димитър Ошанеца и калфата му Иван Бочуковеца… Ех, сякаш по-лесно им е било по онова време!... А я сега ми кажи как душа в стаите ми да проблесне, че и накриво тръгналите ми крехки дръвчета да поизправят ствола си, левенти да израснат и в горди борове да се превърнат? Чак тогава за баш майстор ще те призная!
-Нещо ти е натежало на душата, докторе, като студена змия се е свило върху сърцето ти и не те оставя спокойно да си поемеш дъх… - вдигна поглед от очуканите си ръце майстор Вельо и се вгледа в очите на стопанина, но като ледена мъгла го секна мъката, която извираше от тях и той позаекна:
-Го-голяма е скръбта ти… За-залива, по-помита всичко, що срещне пред себе си…
-Така е, майсторе. Чувствителен човек си ти и веднага ме усети, затова и точно с теб реших да поговоря. Вяра ти имам, че и вътре в къщата ще ми помогнеш, за да проблесне в нея добрият дух. Знаеш ли, мъка ми е като гледам какво прави синът ми. Не ще да учи, в гимназията от часовете бяга, целият се е татуирал, има обици и разни халки къде ли не, чак и на носа… Не признава моите ценности. Мълчи, а посмея ли да му направя забележка, само ме поглежда иронично, изсумтява и дим да го няма… Къде ходи, какво прави, с кого се среща и аз вече не зная… Болест да бе, щях да го излекувам, а то… Не бях ли най-добрият баща?! Никога от нищо не съм го лишавал, все съм го подкрепял, каквото е поискал - веднага го е получавал, една дума накриво не съм му казал… - присви се на стола бащата и тежко подпря с две ръце главата си.
-Разбирам мъката ти, докторе, ама със слънца по таваните на стаите едва ли ще мога момчето ти да променя. Сега децата искат компютри, уреди за спортуване, семпли форми, а не пищни дърворезби, а не писани одаи… Но все пак нещо ми дойде на ума. През лятото съм се цанил да пооправям две стари къщи чак във Венеция и още помощници ми трябват. Дали твоят син ще ми даде едно рамо там, а? Няма да му е лесно, доста ще се поизпоти, че много работа има, а аз съм строг, чак лош понякога… Който мързелува, наказания търпи – не му плащам и почивка не му давам. Може и да не събере пари, за да се върне обратно… Но като свършим ремонтите, награда за сина ти ще има - заедно ще отидем на екскурзия до Рим, а и със своите пари, изкарани със собствен труд, вкъщи ще ти се прибере момчето…
-Дано, дано най-сетне да открием това, което да изпълва душата на детето ми, майсторе, от което цяла да я усеща, а сърцето му да трепти и да се радва… Дано! Ех, майсторе, така се надявам… - вдигна очи докторът и срещна тези на Вельо.
Мъглата в погледа му се бе разнесла, по склоновете на бащината душа колебливо шареха слънчеви лъчи и дори птици се гонеха по стръмните й върхари…
/По стар мой разказ, който отговаря на темата за шестия кръг от миниконкурсите за разказвачи: „Доброто, което вреди, и лошото, което помага“./
© Росица Танчева Все права защищены