Като ученичка имах добри приятели... Но, от моите приятелства, едно се отличаваше - по-точно,  моят приятел беше най-невероятият ...                                                                                                                                                                                              Живеех съсем близо до нашата гимназия и към нея, по онова време, имаше Дом за девойки - сираци и от многодетни семейства. Бяха ме настанили там, като трето дете в семейството. Обаче, аз прибягвах до вкъщи доста честичко и ме изключиха, но набързо отново ме взеха ... Разчитали са изглежда на мен - като отличничка, (бъдеща учителка), помагах на по-слабите по успех... Е, пак притичвах до вкъщи, но вече тайно, крадешком …                                                                                                         Ние, момичетата от Дома, имахме т.н. ''шефство'' с момчетата от Ловешкия дом за юноши и два-три пъти годишно се срещахме с тях, за да се забавляваме ... Преди всичко, за по-големите девойки, тези срещи бяха празнични. Помня, че по изключение ме приеха в Дома в седми, а не в осми клас, както останалите. И аз бях най-малката от момичетата, когато започна тази история... С други думи, беше така изненадващо точно с мен да се случи това, за което мисля, копнееха какичките единадесетокласнички.  А повечето от тях, през онзи незабравим ден, готвейки се за гостуването на момчетата, като че ли се престараваха. Бях ги виждала и преди да гладят долното си бельо и да се гримират, ала не чак тъй трескаво и показно... Предстоящата среща не ме вълнуваше много, обаче с огромен интерес наблюдавах техните приготовления ... Но, когато пристигнаха гостите и забавата започна, големите ме поизбутаха назад. Все пак, виждах добре и от там водещия батко, който стърчеше май над всички.Той предизвика любопитството ми в началото, когато се откриваше тържеството и добре го разгледах ...                                                                                                               И още първата мелодия беше поздрав за него, най-виновния за тази щура подготовка на какичките. Макар и да се отличаваше от другите момчета, той не беше красавец, (с хвърчаща отзад коса), но имаше в него нещо особено, чаровно и неуловимо ... И когато баткото, промъквайки се през скупчилите се момичета и момчета застана пред мен, с поканата за танц - моето любопитство мина в изумление. Приех несъзнателно, като го понастъпвах, докато схвана маниера му в танците. За съжаление, още не танцувах добре. Всичко беше така неочаквано и загадъчно за мен. Недоумявам и до днес - кога, защо и как съм била забелязана от Илия... (Дали, заради хубавите ми очи?!)... А за разочарованите какички, вмиг забравих ... Случващото се почти ме зашемети. Ние двамата само танцувахме, говорейки - отново и отново ... Той ми говореше така завладяващо и по начин, който ме караше да се замислям. За пръв път водех такъв  разговор - за литература и изкуство ... Илия беше с повече от четири години по-голям, бях като негов слушател, обаче той изглежда ме  считаше за равностоен събеседник ... Разбрах, че е от близкото село Лесидрен и се увлича от рисуване, като мечтае да стане архитект. И много скоро, той щеше да осъществи своята мечта!                                                                                                                                                                                          След около седмица, получих от него писмо и за радост дълго получавах писма. Запазила съм близо четиредесет в моята колекция - пленителен и скъп за мен спомен. А думата ''колекция'' не е случайна... Писмата, с бликащото в тях настроение, бяха красиви събития в простичкия ми ученически живот... Даже и като произведения на изкуството - бяха  оформени с ръката на художник и с калиграфския му почерк ... От тях напира ярката и богата душевност на моя приятел - изпълнени с негови литературни и философски размисли ... И дори - с посветени на мен, предимно, иронични стихове ... Или пък, прекрасните му и оригинални празнични картички, някои от които, по скромното ми мнение, бяха самобитен връх в художественото изображение... Но, освен с прелестна картичка, Илия ме очарова за една Първа пролет и с живо цветенце - над пощенската марка на плика. Бях на върха на щастието тогава ... (И до днес, малки неща ме правят щастлива) ... А  какъв хвощ той нарисува за училищния кабинет по биология - думи не стигнаха на учителката ми за него, (на мен тя написа шестица)...                                                                                                                                   По време на Международния младежки фестивал в София, на който  бях делегат, аз се възхитих и от войнишкото писмо на Илия до мен. С изумителни подробности, в него той ми предаваше атмосферата  на Фестивала. Не зная, как се е информирал тогава, в тъй далечната казарма, но вярвам - чрез пребогатото си, уникално въображение ...                                                                                           За мен беше важно също и - не само не умеех да пиша, рисувам и да се изразявам като Илия, ала сякаш не се и стараех. Тогава, повече се увличах от спорта и сигурно съм обиждала неговата начетеност и интелигентност, а също и стремежа му към перфекционизъм и към  изящество. Но започнах и да се старая - със закъснение. И нашите пътища постепенно се раздалечаваха.  Все по-рядко се виждахме, след като той вече стана архитект, срещайки се за кратко в ателието му в Ловеч. Два - три пъти в годината се отбивах там, на връщане от Велико Търново, където учех задочно в Университета … Беше все с цигара и кафе, напрегнат над новия си проект, а неговото предишно                                                                                                                                                         внимание към мен, като че ли отслабваше. Запомних завинаги обаче максимите му - ''Очаквай най-лошото, за да не се разочароваш'' или, ''Нека никога нищо да няма, за да няма какво да се губи''... Те са му били внушавани като верую, от съдбата на селски сирак в трудния път на житейското и творческото утвърждаване... След доста време разбрах, че и Илия вече е семеен и има син. Ние бяхме спрели да се виждаме, окончателно. Ала веднъж го сънувах - с букет от чудни бели рози ... Но, съдбата им остана неясна - внезапно се събудих ... Уви, наскоро след това чух, че след инфаркт, архитект Цоков се е преселил в другия, по-красивия свят. Заслужено, нали твореше красота ... Само че - беше толкова млад, а с таланта си на този свят, той още много би могъл да остави на хората ...  Светла и вечна да е паметта му! ...                                                                                                           Независимо, че беше предимно чрез писма и може би, тъкмо поради това, нашата прекрасна продължителна дружба с Илия, спомогна несравнимо за обогатяване на младата ми личност...  И като безценен мой приятел, за мен той символизира - онзи вечен човешки стремеж към красотата ... Опитвам се да си припомня, понякога, края на съня ми с белите рози. Може и да е напразно, но все пак ... Въпреки че,                                                                                                                                                  „ приятелю мой, приех за сбогом, букета с белите рози “...                                                                                  (Истинска история - из "От онзи корен - горския...", Плевен, 2023) ...