Барманът постави и пред двамата по една чаша с гъсто, черно кафе и погледна съчувственно към Ивайло.

- Тежка нощ?

Той тихо простена и вдигна ръце към главата си.

- Напомни ми никога повече да не се водя по ума на този дявол тук.

Константин Корсаков весело се разсмя и се пресегна към чашата си.

- Доколкото си спомням твоя беше идеята да се състезаваме кой ще изпие повече.

- Ти помниш! - с мъка произнесе той.

Ивайло страдаше от тежък махмурлук. Честно казано Коста малко го съжаляваше защото и той имаше вина за това. Предната нощ се бяха събрали с приятели на Иво в известен столичен клуб и бяха вилняли до сутринта. Идеята за надпиването наистина бе дошла от доведения му брат, и ако той вече бе забравил за малкия номер който Иво му бе погодил по - рано същия ден щеше да го предупреди, че не се напива никак лесно. Само, че Коста още помнеше случката с Ледената принцеса и му бе организирал малко отмъщение. За това той се чувстваше бодър и отпочинал докато Ивайло стенеше и се оплакваше от силно главоболие.

Въпреки, че пиеше кафето си чисто той взе лъжичката и енергично започна да го разбърква.

- Моля те! - простена Иво поглеждайки го с подутите си от липса на здрав сън очи. -  Имай малко милост!

- Знаеш ли за какво си мислех? - нехайно подхвърли той и остави настрана лъжичката. - За Анна.

- Това не е никак здравословно. Анна умее да влиза под кожата на всеки мъж, но после болезнено излиза. Няма мъж който да е бил влюбен в нея и да не се е чувствал наранен.

- Трябва да си бил много влюбен щом си я нарекъл Ледената принцеса когато те е отрязала.

Иво надигна глава и нещастно го погледна.

- Или още си? - допълни Коста.

- Аз...не знам. Виждам я всеки божи ден! Как да спра да мисля за нея когато постоянно е пред очите ми?

- За това човек не трябва да се заглежда по приятелките на сестра си.

- Маги още ми се сърди, че съм дръзнал да погледна Анна с очите на мъж. Най - вероятно е права защото тя ѝ е наистина добра приятелка. От три години се познават и са много близки.

Коста още помнеше объркването си когато бе разбрал, че Ледената принцеса всъщност е едно много сладко дете. В първият момент когато я бе видял сама на бара си бе помислил, че е попаднал в рая. Тя бе така нежна и малка. И много, много ранима.

Още с идването си в България бе чул да се говори за нея и си бе изградил напълно различна представа за Ледената принцеса. Бе очаквал да срещне самовлюбена жена с визията на фотомодел, достатъчно начетена да се справи с всеки мъж, а бе видял красиво ангелче което изглеждаше така, сякаш че се плаши и от собствената си сянка. Имаше нещо в нея което като магнит привличаше мъжките погледи. В първият момент Коста не бе могъл да разбере какво е то, но в ранните часове на деня докато се бе излежавал в леглото си бе успял да му даде име. Това нещо беше невинност.

Анна изглеждаше прекалено невинна.

Вече разбираше защо Иво я бе нарекъл Ледената принцеса. Никой самоуважаващ се мъж не би могъл да приеме безпристрастно отхвърлянето си от жена като нея.

- Маги каза, че Ани искала да отиде при майка си в Италия.

- Не иска, но се замисля. Чувства се малко безполезна - поясни Иво.

- Защо не започне работа?

- Миналата година работи в един бар. Напусна когато двама от редовните клиенти се сбиха за вниманието ѝ. Беше трети подобен случай в рамките на два месеца. После започна в един хотел. Седмица по - късно напусна защото собственика я поканил в леглото си.

И той изпитваше желание да я покани в леглото си. Красотата ѝ му въздействаше по един първичен начин който беше пагубен за мъжете. Това беше малко опасно защото не му се искаше да нарани момичето като се възползва от неопитността и невинността му.

Константин Корсаков винаги получаваше това което иска, а в момента се страхуваше, че вниманието му е изцяло привлечено от нея. Това не му харесваше защото започваше да се чувства като проклет негодник. Трябваше да стои далеч от малката, за да я опази от себе си.

Сервитьорката спря до тях пред бара и поглеждайки към Иво сподели с едва прикрито задоволство:

- Ани е отвън.

И двамата мъже не се усетиха как се обърнаха и погледнаха към външната тераса. Анна бе седнала сама на една маса и разглеждаше някакво списание.

Коста не можеше да откъсне очи от нея.

Никога нямаше да свикне с красотата ѝ. Сам не можеше да разбере от къде идваше това въздействие което тя оказваше върху всички, но предполагаше, че е защото не се стараеше да се хареса на никого. Държеше се естествено, а това вече бе голяма рядкост.

- Поръча ли си нещо? - попита той.

- Кафе и портокалов сок.

- Кажи ѝ, че руснакът я черпи.

Ивайло го погледна сякаш, че се бе побъркал.

- Какво? - Едва ли някога бе изглеждал по - невинен.

- Ти сериозно ли? Не помниш ли какво стана снощи?

- Помня. Иска ми се отново да ме прати по дяволите.

- О, повярвай ми, тя ще го стори!

- Обзалагаш ли се?

Тъмнокосият Иво се поколеба само за секунда, а след това му подаде приятелски ръка.

- Стотачка, че ще откаже почерпката.

Двамата си стиснаха ръцете и облога бе сключен. Проследиха как сервитьорката ѝ занесе поръчката ѝ и ѝ предаде думите му. Ани обърна глава към тях... и се усмихна.

- Това не е добре - пророчески каза Ивайло.

- Мислиш ли?

Проследи как Ани отвръща нещо на сервитьорката и я освобождава.

- Прие ли? - запита той момичето още преди да стигне до тях.

- Да.

- Мамка му! - неволно изруга Ивайло.

- Мери си приказките! Малката не е виновна, че не може да ми устой.

- Корсаков? - повика го барманът и постави пред него пълна чаша с прозрачна течност. - От Анна.

- Връща ти почерпката - поясни сервитьорката. - И много мило ти пожела да се задавиш докато я пиеш.

Гръмкият му смях огласи заведението. Това момиче нямаше да престане да го изненадва.

Той взе в ръка чашата с алкохола, надигна я и изпи съдържанието ѝ на един дъх. Дори не трепна когато водката изгори вътрешностите му. Остави празната чаша на плота с трясък и стана от стола.

- Не ми казвай, че отиваш при нея? - недоволно измърмори Ивайло.

- Дължиш ми стотачка - припомни му приятелски Коста и се насочи към външната тераса.

О, да, определено отиваше при нея! Изгаряше от нетърпение да разбере този път каква игра играеше. С уверена стъпка стигна до масата ѝ и спря срещу нея разкрачил крака като гладиатор готов за битка. Липсваха му само щитът и меча, за да заприлича наистина на опасен войн, но той компенсира това като скръсти ръце на гърдите си.

 Анна с нищо не показа, че го е забелязала. Продължи да разглежда списанието забила поглед в страниците.

- Може ли? - попита той прочиствайки силно гърлото си.

- Не.

Отговорът ѝ беше кратък, но съдържателен.

Значи все пак го виждаше!

- И ще продължиш да си стоиш сама?

- Не съм сама. - Вдигна глава от списанието и сърдито го изгледа. - Запознай се със Самочувствието ми без покритие, Високомерието ми и дяволската ми Гордост. - И посочи с ръка всеки един от трите празни стола на масата до нея.

Обичаше тази игра! Никой не беше по - добър в играенето ѝ от него.

- А къде е седнало чувството ти за хумор?

- Не беше в настроение и си остана у дома.

- За щастие моето беше в отлична форма и излизайки от нас го взех със себе си. Искаш ли да ти го отстъпя за малко?

- Не.

 Май не високомерието и гордостта ѝ стояха до нея на масата, а проклетия ѝ инат.

Коста дръпна единия стол назад и съвсем демонстративно седна. За по - голям ефект въздъхна блажено и изпъна краката си.

- Извинявай, съвсем забравих, че вече не си първа младост и сигурно ти е много трудно да стоиш дълго време прав. Трябваше да бъдеш по - разумен и да си вземеш бастунчето на излизане.

Очите ѝ светеха с такава явна подигравка, че той едва се удържа да не се пресегне и извие прекрасното ѝ бяло вратле.

- Върху кое седнах?

- Все едно - измънка тя и като затвори очи облегна главата си на стола. - Между другото дължиш победата си на мен.

- Знам.

- Ивайло изненада ли се?

- Меко казано. Нали не изразява радостта си с ругатни?

- Не трябваше да насилва късметът си. Кой глупак се обзалага за втори път знаейки, че съм наясно за навика ви да се забавлявате на мой гръб.

- Той мислеше, че ще останеш вярна на себе си и ще ме отрежеш. Нали така прави Ледената принцеса?

Тя не сметна за нужно да му отговаря.

- Знаеш ли, че Иво още е влюбен в теб?

 Ани отвори очи и го погледна.

Истински!

 За първи път имаше възможност да надникне в очите ѝ и се смути когато видя примирението ѝ и безразличието с което се отнасяше към това свято чувство.

- Знам. - И отново ги затвори.

Защо трябваше да бъде толкова различна, така потайна и неповторима? И защо трябваше да изглежда така болезнено ранима?

 Дали и тя като него нямаше призраци които да я преследват?

Ледената принцеса!

Това название изобщо не ѝ подхождаше. Нима всички бяха слепи, че не забелязваха, че цялото това държание на безчувствена жена бе израз на несигурността ѝ и страха ѝ от...

От какво?

Не можеше да греши. За толкова години се бе научил непогрешимо да преценява хората и бе убеден, че Анна се страхува от нещо. Въпросът беше от какво?

 Не беше нормално една толкова красива жена като нея да се чувства несигурна.

Коста объркано примига с очи и се загледа в нея. Чувстваше някакво напрежение и леко замайване. Пренебрегна симптомите които напомняха за алкохолно опиянение и се зае с приятната задача да се наслади на красотата ѝ.

Анна имаше права, кестенява коса до раменете, бретонче до над очите и кафяви очи. Коста можеше само да съжалява, че в този момент те бяха скрити под нежнотрепкащи клепачи чиито мигли пърхаха като крилата на пеперуда. Тези очи бяха толкова изразителни, че отразяваха душата ѝ. В тях той виждаше блясък, желание за живот и страст.

Тя обичаше живота, но се боеше от него.

Чертите на лицето ѝ бяха нежни, правилни, съвършени. Имаше изразени, високи скули, малко носле, пълни, съблазнителни устни и заоблена брадичка. Кожата ѝ бе бяла и бе в ярък контраст с тъмния цвят на косата и очите ѝ. Това правеше лицето ѝ незабравимо.

Погледът му слезе надолу и обходи с възхищение стройното ѝ съблазнително тяло.

Още от предният ден помнеше, че не е много висока, и че ще му стига най - вероятно до брадичката. Помнеше как побъркващо се движеше поклащайки бедра, помнеше малкото ѝ сочно дупе, плоското ѝ коремче и малките, стегнати гърди които го привличаха като магнит.

Прекалено много неща помнеше.

Сините му очи с явно желание погалиха откритото ѝ вратле, слязоха надолу към гърдите ѝ и се спряха там. Хареса му да наблюдава как съблазнително се повдигаха при всяко поемане на въздух, при всеки удар на сърцето ѝ.

Ани бе учудващо спокойна.

Ако само знаеше какви мисли се въртяха в главата му сърцето ѝ неминуемо щеше да ускори ритъма си правейки гледката на развълнуваните ѝ гърди още по - примамлива.

Очите му се замъглиха и той със съжаление осъзна, че повече няма да може да ѝ се наслаждава. Опита да се фокусира, но прекрасната гледка някак все му се изплъзваше. Едва сега си даде сметка, че тялото му ликува опиянено, неподвластно на контрола му, а в комбинация с желанието което го бе връхлетяло това беше като бомба със закъснител.

Подпря се с ръка на масата, тромаво се изправи и почти не се изненада когато му се зави свят.

- Добре ли си? - нежно го попита тя.

В гласът ѝ се долавяше искрена загриженост.

Коста неуверено направи една крачка, краката му се подгънаха и той с ужас си помисли, че като истински глупак ще се строполи на земята. В първият момент чувстваше как пада, а в следващия стоеше здраво стъпил на краката си подкрепян от малката принцеса. Дори не бе видял кога се бе изправила. Малките ѝ ръце нежно се бяха обвили около кръста му притискайки го към крехкото ѝ тяло.

От гърдите му бликна весел смях. Да го бе планирал едва ли щеше да се озове толкова бързо в ръцете ѝ.

- Кое е толкова смешно? - стрелна го тя гневно с кафявите си очи.

Лицето ѝ бе на сантиметри от неговото.

Наистина му стигаше до брадичката, въпреки че бе обута в черно - бели чехли с не много висок ток.

Тя бе облечена в бял сукман със сиви мотиви който ѝ стигаше до над коленете. Под сукманът носеше елегантна, бяла ризка която покриваше раменете ѝ и откриваше горната част на гърдите ѝ които развълнувано се вдигаха и спускаха докато се бореха за глътка въздух.

Едната му ръка обви тънкото ѝ кръстче и се спусна към малкото ѝ задниче.

- Коста! - промълви тя задъхано и леко се отдръпна назад.

- Мръднеш ли и двамата падаме.

- Тогава си махни ръката от дупето ми!

Противно на съветът ѝ ръката му нежно я опипа и я привлече към него. Тялото ѝ залепна за неговото.

- Заради проклетата водка е. - Гласът му бе дрезгав до неузнаваемост. - Не трябваше да я пия на празен стомах. Заради нея се чувствам така замаян... и  възбуден.

Очите ѝ страхливо се взряха в неговите сякаш търсейки нещо. Представа си нямаше какво и дали са го открили, а и се отказа да гадае, въпреки че видя как по бузите ѝ изби издайническа руменина.

- Заради водката е - промълви той сякаш оправдавайки се, зарови другата си ръка в косата ѝ и надигна главата ѝ.

- Не! - вяло протестира тя разбирайки целта на действието му.

Напразно. Миг по - късно той сведе глава и я целуна.