Беше време когато Красьо живееше през три къщи на нашата улица, но от срещуположната страна, и имаше жена и дъщеря.

Жена му беше възкръгличка червенокоска с лунички, къдрава при това, която може би е имала някакъв чар на младини, за да му завърти главата, но явно е било отдавна.

Дъщеря му пък беше взела само дългия кокал на баща си, и всичко останало от майка си, така че бяха много цветна картинка когато излизаха заедно, което трябва да се признае, не беше често.

А къщата беше като всички останали в махалата - малък двор, стара къща, пристройки.

Всичко строено, недостроено, все с подръчни средства, и направено според моментната идея и душевното

състояние на майстора.

В това отношение нашата махала си беше един голям джаз, и ходейки по улиците и зяпайки из дворовете човек можеше много да се чуди на причудливите форми на струпаните къщета, гаражи, навеси, зайчарници, и гълъбарници.

Беше такова време, време на промени, които после всички разбрахме, че нищо не променят, но както и да е - важното е, че тогава се чувствахме свободни.

В същото това хубаво време, аз карах курсовете за шофьор, ходехме по какви ли не отдалечени места из целият град с инструктора, който беше бивш автомобилен съзтезател и с който профучавахме през града с тоя ми Зил като с Ламборджини, поне на звук го докарвахме, но хайде да не се отвличаме, това си е друга история.

Та тогава случайно виждах Красьо да излиза с някакви хубави колежки, да се мотае колкото е възможно по-далеч от града с тях, и разбрах че никак не му е хубаво с това негово семейство.

То пък на кой ли му е хубаво де, но това е друг въпрос.

Красьо беше умно момче. Не беше красавец, но не беше и льохман.

Говореше и обръщаше внимание на всеки, и си личеше, че му е хубаво с хората. С него можеше да си говориш за всичко.

Докато червенокосата му жена, дори и да обичаше хората, с нищо не се издаваше.

И точно понеже Красьо беше умен направиха с Румен, който живееше срещу тях и минаваше за човек с връзки в криминалните среди, фирма за доставка на телевизори.

Сега може и да изглежда смешно, но в това време хубавият цветен телевизор си беше събитие, и като го видиш ти идваше и душата си да продадеш за него, а като го внесеш у дома радостта беше голяма.

Сега вече, с пресищането, тия радости ги няма, така че много могат и да не ме разберат, но това е положението.

Направиха те фирма, уговориха се с крими контингента за проценти, защото друг начин нямаше, и тръгнаха да носят телевизори от столицата до няколкото мизерни магазина в града.

Красьо кара микробуса, Румен почива с пистолета до него, а после се сменяха. И така дълго време.

Тука история няма, защото бизнеса им вървеше, спор няма, но телевизора не е хляб, че да го купуваш всеки ден.

Работата им постепенно намаля и те се насочиха към други разнородни занимания - от пицарии, до магазини и магазинчета, според който както го чувстваше, дето се вика.

А после чух, че Красьо се бил развел, и разбрах защо вече не го виждам на улицата.

Направи пари, и му се вдигна носа, така де - самочувствието, говориха някои, други нищо не казваха, а трети като съседката на Красьо от дясно, която знаеше, че в семейството му любов няма, и освен това обичаше да си говори истината, каза че се радва за него.

Защото той най-накрая можеше да е щастлив, намерил подходящ човек до себе си.

Даже съм сигурен, че тя дори му завиждаше.

Та така - Красьо замина някъде, аз повече не го видях, и не мога да ви кажа щастлив ли беше той в дългосрочен план, в края на краищата, или нещастен.

Чух за него по Ковида, когато казаха, че бил починал. Мир на праха му.

Разбрах, че живеел във Виница, един квартал, на другия край на града с

новото си семейство, че имал апартамент, част от която имала дъщеря му, и която бързо си взела полагаемия и се по закон дял.

Това последното всички го разбрахме когато двете червенокоски впрегнаха зетя, защото дъщерята се беше омъжила отдавна, да прави ремонт на старата къща, а той ремонта всеки знае, с пари става.

Махнаха телената ограда. Махнаха цветята към комшиите и положиха бетонните пътечки, оградата от бетонни блокчета, и мраморните облицовки.

Отпред направиха ограда от ковано желязо, и сложиха платна, за да не се вижда.

Поради това и вътре какво направиха никой не разбра.

Получи се нещо средно между барок и рококо, или пък някакъв друг изкилиферчен архитектурен стил, но аз не ги разбирам тия неща, само знам, че стана грозно до възбог.

Хубавото е, че сега всеки път като мина от там си спомням за Красьо, и за това до какво се свежда един човешки живот.

До една шепа пари и до една грозна ограда - ето до това.

И ми става смешно, защото знам, че и той щеше да се смее, ако я видеше, защото Красьо също имаше чувство за хумор, и много обичаше да се смее.