– Направо ли да си разтварям краката или имаш намерение да ми спретнеш някоя абсурдна любовна игра преди да ме благословиш с жезъла си, носител на вечната светлина?

– Ти си много тежък случай, Аделина. Неспасяем. Всеки път, когато с теб направим една крачка напред, решаваш най-ненадейно да се върнеш с две назад. Имаш ли представа на какви сътресения ставаме жертви заради лекомисленото ти поведение? 

– Чакай, чакай! Откога се смята за нормално цялата отговорност за съдбата на Вселената да се прехвърли върху една обикновена смъртна?  

– Откакто стана ясно, че ти си всичко друго, но не и обикновена. Колко още доказателства са ти нужни? Не знам, може би трябва да те върна в зората на времето, когато Хаос ражда Словото или да те хвърля в огньовете на последния ден, за да може да се убедиш, че твоите решения имат огромни последици за нас.

– Страхотно! Сега ще ме обвиниш, че заради мен на Господ му е спряло сърцето от мъка, че спазарената снаха е развалила годежа. И сега мама Хаос няма да стане сълзлива баба на розовичко и дебеличко херувимче, което като пълни памперса, вместо фекалии ще вади цветя и рози. И дъга. Или фойерверки. Абе вие не сте наред! Защо всички не вървите на майната си и не ме оставите най-после намира! Повече от всичко на света съжалявам, че прибрах онова проскубано коте край казаните за боклук в онази мрачна вечер. 

– Нима? Жалко. Аз пък за нищо не съжалявам. Ти си импулсивна, крайна, неуравновесена, лекомислена, провокативна и освен това си страшен инат. Но си искрена и обичаш с цялото си сърце. И със сигурност би минала през пламъците на Апокалипсиса заради онези, които са скъпи на сърцето ти. Колкото и да е странно, времето прекарано с теб беше най-прекрасното в цялата ми вечност.

Аделина го гледаше изпитателно. За пръв път откакто той влезе в живота ѝ, тя забеляза неговото сияние. Беше мека бяла светлина, която сякаш те приканва да я докоснеш и да се разтвориш в нея. Но Лина си беше обещала да не се поддава. Никога повече.

Двамата стояха на брега на морето, което миеше бреговете на рая. Умопомрачителният прасковено-рубинен залез бе увенчан от множество падащи звезди. Вълните шумяха и пръскаха бисерна пяна, а зад хоризонта се подаваше бледият диск на луната. Беше специална нощ. Първото зимно пълнолуние бе сцена за един рядък танц на небесните обекти. Веднъж на осемдесет хиляди години кометата на Хаос се виждаше ярко, преминавайки изключително близо до Земята. Но освен нея, по една и съща мислена парабола се подреждаха главните светила на съседните на Млечния път галактики. Алфа звездите си взаимодействаха със Слънцето, обменяйки енергии, но и концентрирайки една обща сила, която имаше мощта да изпепели не една и две планети. Земята щеше да падне първа, но и да послужи като рефлектор, който да пренасочи гибелните лъчи радиално във всички посоки от себе си.

Ангелите бяха преживявали подобна криза многократно, но досега техният благ и всесилен Отец винаги успяваше да неутрализира заплахата с помощта на своята стихийна половинка. Само, че сега нито Тя, нито Той бяха на разположение. Ангелите трябваше сами да открият решение на проблема. Защото ако изчезнеше част от Вселената, балансът щеше да се срине и да повлече и останалите от нея късове в бездната на всеобщото унищожение. 

– Звезделин каза нещо… “Родена от огъня, който завинаги ще грее в косите ѝ”. Какво означава това?

Аделина реши тактически да смени темата, защото не можеше да понесе възцарилото се многозначително мълчание. Анаил се беше оставил на милостта ѝ, след като направи тъй рисков ход с изказването си.

– Това е една прастара легенда. От Зората на Сътворението. Сега като се замисля, в онези дни бяхме едно наистина щастливо семейство. Мама бе с нас и се грижеше с обич и внимание за всички ни. Бяхме деца точно в смисъла, който и вие хората влагате в тази дума. Майка ни ни учеше на реда във Всемира, разказвайки ни приказки. В една от тях се говореше за огнените искрици на Великата Сила. Съществуваше вярване, че създанията със статут на богове всъщност първо са били точно тези искри, а тяхната жажда за живот ги е превърнала в огромни кълба от космическа мощ. Впоследствие те се уплътнили дотолкова, че създали разум в трептящите сфери, а пък той им дал именно формата, която е позната на смъртните днес. 

Само, че не всички искри станали богове. Някои продължили да се реят из различните светове, търсейки подходящия за себе си. Когато го откриели, си избирали негови обитатели, в които да се вселят. Това се случвало още при зачеването на душата, когато две половинки се събирали, за да се превърнат в едно неделимо цяло. За целта била необходима любов. Боговете са изтъкани точно от нея. Всемирната, преобразяващата, възкресяваща любов, която вие- хората така безразсъдно потъпквате в калта точно, когато най-силно се нуждаете от нея. 

Според същите разкази, белег за божествения произход на създанието-носител на Великата Сила бил огнено червеният цвят на косата. Майка ни го има, но тъй като душевното ѝ състояние е на абсолютна развалина, блясъкът се е поизгубил малко. Но не и твоят. Не си ли се питала защо всички свръхестествени твари те набеждават, че си вещица? Защо Самаил изфабрикува историята за пазещия те ореол? И защо, на първо място, избра точно теб да разкриеш тайните на безсмъртните?

Е, ясно е че вече не можем да отричаме очевидното. Ти, Аделина Неделинова, носиш в себе си пламъка на Великата Сила. Трябвало е да станеш богиня, но твоят досегашен избор е да си човек. И ако продължаваш да се придържаш към него, всички които са ти скъпи ще загинат, но първичният огън у теб ще те накаже като те остави жива, за да станеш свидетел на гибелта им. Затова те моля да ми кажеш окончателното си решение и ако то е същото, ще те помоля да приключиш първо с мен, защото искам ти да си последното, което ми е съдено да видя преди своята смърт, както и тази на прескъпия ми свят.

Анаил не се шегуваше. Времето за майтапи бе безвъзвратно отминало. Тъканта на реалността се разпадаше необратимо и Аделина вече го усещаше с цялото си същество. Вените на този, а и на още хиляди непознати, но тъй близки светове, течаха към нейното сърце, от което се раждаше жаждата. Точно онази, която имаше силата да дарява живот безкористно, безвъзмездно, безкрайно. А заедно с воя на жаждата, дълбоко в нея зазвучаваше и една прелестна хармония от емоции.

– Какъв е другият вариант?

– Не ми е съдено да зная. Аз съм обикновен ангел. 

– Нали току-що ми каза, че трябва да реша! Да избера между това да съм човек и богиня. Как по дяволите избираш да бъдеш богиня?

– Като обичаш, Аделина. И позволиш да бъдеш обичана. Обожавана. Възхвалявана. Не е трудно, макар аз малко да съм позабравила как се прави. А и май вече няма да имам шанса да си припомня. Сътворение беше първата жертва на нарушения баланс. Ние с теб, обаче, ще бъдем последните. Това ще е наказанието за престъпното ни бездействие. 

Хаос се усмихваше. Апокалиптичната гледка страшно много ѝ се нравеше, защото я връщаше в спомените за младостта ѝ. Тя преживяваше отново и отново онези моменти на неописуемо щастие, когато преливаше от добро, светлина и всемирна любов. Когато беше най-обичаното същество във Вселената. И когато самата тя се носеше на крилете на любовта.

Спомените ѝ се прехвърлиха в съзнанието на Аделина, на Анаил, на Звезделин и на всички твари, които в този миг осъзнаваха неизбежността на онова, което следваше.

Протегнатата десница на Анаил бавно губеше своя цвят и плътност. Лицето му също придобиваше прозрачен вид, наред с тялото и крайниците. Същото се случваше и с майка му. Аделина наблюдаваше парализирана от ужас как те буквално се разтварят под формата на изпарения, а единственото на което тя бе способна, бе да отрони немощна, безмълвна въздишка.

- Любов… Пълни глупости! Ако само любовта беше достатъчна, живот щяхме да си живеем. Търпение, компромиси, грижа… Безсънни нощи и безкрайни дни на обезверено отчаяние. Падаш, ставаш, понасяш хиляди удари и унижения в името на живота… Не, недейте да ми пробутвате тия сладникави истории за любов! Точно от вас не съм го очаквала. И да не сте посмели да ме изоставите на ръба на безумието! Ако ще страдам, то нека е в ненормалната ви компания. Заедно винаги е по-весело. Върнете се ви казвам! Всички! До един!

Времето се забави и спря. Частиците разлагаща се материя и угасваща енергия замръзнаха във въздуха. Аделина установи, че насред това всеобщо вцепенение е единственото същество, което има способността да се движи. И то доста бързо. 

Затова затвори очи и се съсредоточи. Желанията в мислите ѝ изкристализираха в ясни команди. И тя ги даде без да се замисля.

Не приличаше на чудо. По-скоро на превъртане на видео лентата назад. До момента на хармоничното подреждане на астрономичните обекти. 

Вселената възвърна краските си, а от пепелта ѝ се възродиха падналите. Последен, разбира се, се появи и Всеотецът. Хаос, виждайки го пред себе си, се хвърли на врата му с такава сила, че му изкара въздуха. Но след това му го върна много бързо като му залепи звучен шамар.

– Ти, стар тарикат такъв! Как посмя да ме зарежеш насред играта! 

– Ами реших, че е време да сменим действащите фигури с по-подходящи. Да речем, че мисля за пенсиониране. Как ти се струва?

– Сериозно? Не мога да повярвам, че най-накрая го дочаках тоя паметен ден! Аделина, знаеш ли какво означава това?

Новоизпечената богиня повдигна рамене.

– Ами честито! Повишена си в изпълнителен директор на тоя свят. Малкият сополанко до теб, другите дребосъци, както и самодоволният им батко Самаил вече официално са длъжни да ти лижат подметките. Е, беше ми много приятно да се запознаем, но с благоверния ми излизаме в отпуск. За дълго. А вие, деца… Ами гледайте да не се цупите твърде дълго един на друг, че вижте какво стана с нас…

Хаос се изкикоти кокетно когато Съзидание я прегърна през кръста и я дари с една бърза целувка по бузата. Всеотецът намигна на двамата добри познати, останали на брега и заедно с дамата на сърцето си изчезна от този свят.

– И сега какво? О, не! Да не си посмял! Хич не се и опитвай пак да ми въртиш тия номера! Ставай ти казвам! 

И Анаил, който беше коленичил пред Аделина в знак на почит пред новия ѝ статус в настоящия свят се подчини. По закон нямаше друг избор.

– Какво ще заповяда Ваше Светло Величество?

– Аз? Да заповядвам? Не, по-скоро ще те помоля най-учтиво. Може ли да вървите на майната си? Да, да! Да се заврете всичките в кучи гъз и да ми върнете предишния живот?

– Виж, мисля че прибързваш…

– Не ми пука какво мислиш!

Аделина, без да осъзнава как, се изстреля във висините и започна да се рее по най-хаотичния възможен начин, рискувайки да си докара такова повръщане, което и най-тежко напиване не би могло да ѝ причини.

Анаил докато наблюдаваше мъчителните ѝ опити да овладее неконтролируемото движение във въздуха, въздъхна и поклати глава:

– Дам. Май ще се наложи на първо време да се заемем с летенето. Лина! Само недей да…

Но тя вече се беше изтърсила и ръсеше най-тежки проклятия, които разбира се се сбъдваха на момента.

…проклинаш.

– Вдън земя…

Анаил обаче успя да запуши устата ѝ с ръка и да ѝ размаха предупредително показалец. Тя го разбра и му направи знак да я освободи. След което го погледна изпод вежди и заговори:

– Хубаво! Ще се пробвам. Ама нищо не обещавам. Това не значи, че ще продължавам да ти търпя глупостите.

– Изобщо не съм си правил падобни илюзии. Е, Ваша Божественост, какво ще наредите първо на своя покорен слуга?

Аделина отново го изгледа изпод вежди. В името на Великата Сила, защо ли фантазията ѝ не спираше да сътворява в ума ѝ сцени, от които би се изчервил дори Самаил?

– Душ. Леден. Веднага! 

– Да разбирам, че онова твое предложение за съвместна работа вече не важи? Колко жалко! Тъкмо се бях настроил.

– Душ. Леден. За теб. Веднага!

И докато двамата подгизваха заради словата на младата богиня, някъде там, все още далеч и почти незабележимо, продължаваше да се надига нова заплаха за съществуването. Може би не на цялата вселена, но със сигурност включваше поне две от расите, които населяваха настоящия свят…