Бездната е дълбока. Безкраен е мракът. Плахи стъпки, а в далечината крехко дете ходи бавно, държейки малко камионче в ръка. Започва да тича напред към светлината и изпуска камиончето.

-         Хей, момче, забрави си камиончето! Изчакай, момче!

Но то не чува, а навлиза в светлината, сетне изчезва в нея. 

    В средата на пътя крачи млад момък. С войнишка мешка на рамене, крачещ устремено и бързо напред, с поглед на орел. Вижда светлината, захвърля мешката и тича като жребец към нея.

-         Момко, чакай, ами мешката?

Ала не ме чува, уви, бързо влиза в светлината и изчезва в нейния блясък.

    Малко пред мен старец едвам пристъпва, подпрян на бастун и изгърбен. Тъжният поглед в очите му се превръща в светещ пламък, щом зърне тази тъй известна светлина. Захвърля бастуна и бързо се устремява към нея.

-         Дядо, дядо вземи си бастуна!

Не от глухота, ами от заслепеност той не ме чува, а крачи напред. И изчезва в светлината.

   И така цяла вечност се повтаря… тръгват си и се връщат, а кога ли ще е моето време? Дълбока е бездната. Мракът е безкраен…