Карам като бесен. Колата. Бягам. От много неща наведнъж. Най-вече от жената, която обичам. И да бях останал, пак щях да я загубя. Тя е най-подходящата, която съм срещал. За мен. За жалост. Защото е семейна. Това усложни нещата. Направи ги невъзможни. Уж си имам някой, а съм сам. Трябвало ù време. Разбирам. Можех да я изчакам, но после щях да си загубя работата. По-доходна нямаше да намеря...
Над мен тегне проклятие. Грозновато. Не мога да живея без любов. Но обиквам само обвързани. Няма ли вече свободни жени? Има. Обаче са на прекалено крехка възраст...
Работя за сериозен човек. Практичен. Стабилен. Финансово. Търгува с неща без бандерол. Аз съм му лицето. Той е в сянка. Транспортирам стоката до търговците. Плащат, прибирам парите и си тръгвам. От понеделник до петък. Всяка седмица. Много съм търсен. Заради естеството на товара. По-евтин е от облагаемия с данъци и е недосегаем. За безопасността му се грижат отговорни лица. Храни много гърла...
Работодателят ми не кореспондира с банки. В конкретния случай. Съхранявам оборота в един апартамент. В метална каса. Едра. Имотът е купен специално за целта. Входът е блиндиран, а вътре съм поставил двама. На заплата. Въоръжени до зъби. Не притежават фантазия и творческа мисъл. Наблюдавам ги дистанционно. Когато ме няма. С камери. Постоянно. На никой нямам доверие. Човекът, за когото работя също ми няма вяра безгранично. Аз ръководя нещата, но е прикрепил към мен свой човек. Следва ме неотлъчно. Грижи се за моята сигурност.
Ключът от сейфа е в мен. В края на седмицата караме всички пари при техния приемен родител. В брой. В къща с тенис кортове. Извън града.
За дейността си получавам процент от горницата. Не малък.
Проблемът ми не е финансов, а емоционален. Не искам повече да контактувам с този човек. Затова сега бягам. С всички пари, събрани през петте работни дни. Трябват ми средства. Налага се да отида далеч. Ако достатъчно се дистанцирам от жената, която обичам, вероятно ще страдам по-малко.
Събота е. Късен следобед. Сам съм в колата. С кучето ми. Онзи, прикрепеният към мен за моята безопасност, ме следва. Заедно с глашатаите си. Както всяка събота до сега. Това е единственият ден, в който парите излизат на въздух. Всичките заедно. И съм насаме с тях. Аз и те – в колата ми.
Светофарът свети жълто. Намалявам скоростта и почти спирам. Пред пешеходната пътека. Внезапно потеглям. На червено. На милиметри не прегазвам пешеходец и не ме блъска превозно средство преминаващо на зелено. Надзорниците ми се опитват да ме последват. Тромаво. Вниманието им е притъпено. Включително и на този, чиито интереси обслужвам. Кой би могъл да предположи, че точно сега ще полудея. След толкова време почтеност.
Нямат моя шанс. Преследвачите ми. Участници са вече в пътно транспортно произшествие. Наблюдавам го в огледалото за обратно виждане. Обездвижени са...
Сега ми остава последното – да изчезна. По най-бързия начин. Диво, лудо. После ще им кажа, че някой е препречил пътя ми и ме е обрал. И не съм минал на червено, а на жълто. Ако изобщо повече ги видя. Целта е да не се срещнем отново. Стане ли – губя.
В никой случай не съм алчен. За всичко е виновна любовта. А и това са парите само за една седмица. Той е скъперникът, а не аз. Работодателят ми. Сега ще го удари на чест. И няма да преглътне. Не може да има всичко. Нали си има тенискорт...
Тя е идеалната за мен. Жената, в която съм влюбен. Тази, от която неистово бягам. Има една единствена слабост. Живее с човека, за когото вече не работя. Сещам се и за друг неин пропуск - никога няма да заживее с бедняк. Но и аз не съм перфектен...

* * * * *

От няколко часа лежа зарит в ремаркето на камион. Затрупан съм с дървени палети. Зарязах колата. Тя е служебна. Направих се на отвлечен. Взех от нея, само парите и кучето. Сега много заинтересовани от случилото се ще ме търсят. Заради справедливостта. Аз съм поредният крадец в черния списък...
Цяла вечност пътуваме. Подгизнал съм от пот. Ужасно е топло. И задушно. Имам клаустрофобия, но ми е по-важно да избягам от слабостта си. Онази неверна жена. Кучето ми не помръдва. Сгушено в мен. Така завирам още повече, но нямам избор. Не издава никакъв звук. И аз ще се стегна. Едва ни стига въздухът. Имаме поне достатъчно вода.

Спираме. Вече не се движим. Дано е за добро. Ако не е заради най-лошото. Минават ми всякакви мисли през главата. Вратата се отваря и някой започва да ни разравя. Само палети. Никакви мраморни надгробни плочи...
Свой е. Кучето върти опашка.
Всичко е наред. Пристигнали сме. Излизам и се прегръщаме. С единствения човек, на когото мога безрезервно да се доверя. Можех и на още един. Но тя вече ме презира. След като обрах мъжа ù...
Навън всичко тъне в мрак.
Надживях страха си от затворени пространства. Пътешествието продължи век. Беше адски горещо.
Сега съм с последния, на когото имам доверие. И първият. Изобщо не иска да знае в какво съм замесен. Просто ме чакаше на уреченото място. Пое риска. Жена му също е наясно. Той не иска да е като мен. Двамата нямат никакви тайни помежду си. Ако имах такава жена, нямаше да се крия. Сега го правя. Не от страх. Заради правилата на играта се спотайвам. Тя е без правила. Ако седя на едно място, няма да е интересно.
И аз имах жена. Влюбих се в една дивачка. Приличаше на последната, с която ще бъда. Обаче не всичко е идеално. Живея сложно. Съществувам просто. Някой почва да ми прави напук щом усети, че съм щастлив. Това го дразни. Ако съм нещастен, ме оставя на мира. Обаче се издадох, че знам онова за вечността. Животът много мрази да не те е страх от неговия край...
Не вярвам на хора, които не те приемат като беден. Просто изчезнах. Без церемонии и официални сбогувания. Не поех излишни рискове...

* * * * *

Не знам кой ден е днес. Не ме интересува. Тук по нищо не си личи. Нямам телефон. Никакви проследяващи устройства. Подозирам, че сме в един от последните дни на седмицата. Аз и кучето ми. Вървим в комплект. Няма на кой да го оставя. Някой подходящ. А и ще му липсвам. И той на мен.
От около десетина дни сме на това място. Може да останем тук близо месец. Чакам нещо да се уреди. Няма проблем. Имам цяла вечност на разположение. И безброй животи...
Вечер е. Смрачава се. Пада мрак. След малко ще е непрогледно. Все още виждам нещата пред мен върху масата. Вечерям. Нещо такова. На двора. Всяка вечер го правя. Едно и също. Повтарям се с удоволствие.
Направил съм си нещо за хапване и пия вино. Мълчаливо. Понякога казвам някоя дума на кучето. Рядко. Мога и сам да си говоря, но не си харесвам гласа. Усещам как бездумието ме позлатява. Ставам по-добър човек. Главата ми се избистря. Мислите ми се движат като по екопътека. Хората ми влияят зле. Копирам само лошите им навици. То тези с добрите, май и те като мен са се изпокрили.
Телевизорът работи. Зад гърба ми. Само звук. Не виждам картина. Вътре в стаята е. Зад прозореца. Започна филм. Чувам ясно какво казва мъжки глас. Пристигнал е в някакво село. Не знае какво. Сам е. Къщата е последната. Няма никой...
И аз така. На село съм. Улицата на къщата, в която се намирам, е последната. Съвпадение. Символика. Около мен няма хора. Съседният двор прелива от дълги и стройни царевични редици. Войни с високи и здрави стебла. Трескаво ме съзерцават. Денонощно.
В друг двор по-надолу има стотина кошера. Усърдно подредени. Някой се грижи за тях. Не знам кой. Все още никого не съм виждал. В моя има асма и три ябълкови дървета. И никакъв човешки глас. Освен този от филма. Чувам го през отворения прозорец. Облегнал съм гръб на стената до него. Виното ме опива. Бяло. Студено. Кучето лежи до мен. Отпред пръскачката полива ожаднялата къса трева на поляната. Местя я през половин час. Трябва да напои онова, което слънцето е изсушило през деня. Всички стръкове ще се напият. Мога да правя така до края на земните си дни. Това ми е достатъчно. Претенциите ми към този ми живот се изчерпаха. В абсолютен мир съм със себе си по този въпрос. И не е моментно състояние. Така съм вече доста време.
Ябълки се откъсват от тежестта си и тупват на моравата. Насред бащиния дом на този, дето ме приюти. Старците му отдавна ги няма. Обичали са се. Така знам. Понякога ги чувам как си хортуват. Тих гост съм. Старая се да не преча...
Горещо е. В началото на август. Или пък последните дни на юли. Със сигурност е лято.
Денят беше врял. Още е. Взех си душ. Преди да си направя вечеря. Полях обилно кучето с маркуча. Със студена вода. Беше пред топлинен удар. Върнахме се от разходка извън селото. Голяма грешка. То не беше разходка, а тежка атлетика и тичане в сауна. Помолих го за извинение. Прие. Милозлив е...
Сега е поносимо топло. Подухва лек ветрец. Може и да захлади. Имам закалка. Бил съм вече в безжалостно горещ континент. Прекарах там известно време. Претръпнах с жегата. Чисто психически не ме впечатлява.
Онзи продължава нещо да ломоти. Героят от телевизора. Появи се и жена. Може пък да измислят нещо интересно. Диалог някакъв имам предвид...
И при мен някой изникна. Блъска по металната врата на двора. Заключена е. Кучето ми с глух вой се хвърля натам. Засилва се към нещо невидимо. Спирам го с вик. В онази посока е тъмно. Нищо не виждам. Но който и да е там, разбира, че в къщата има живот. Знаех си, че прекалено показно демонстрирам, че съм щастлив. Дори за жената, която обичам, престанах да страдам. И ето, злобарът завистлив ми праща вест...
На стола до себе си държа под ръка пистолет и силен фенер. Вече са в ръцете ми. Изправям се и осветявам в онази посока. С дистанционното спирам телевизора. През отворения прозорец.
Жена. Истерично ридае и блъска вратата ми. Майка. В ръцете ù като заспало лежи малко дете. Несигурно приближавам. Кучето ми вече не е неспокойно. Неканеният ми гост търси помощ. Лицето ù плува в сълзи и пот. До мен ли опря в цялото село! То е почти безлюдно. Няма никой. Иска да я закарам в града. Изключено! Детето ù вероятно е колабирало. Изглежда ми около три годишно. Една мръвка. Забравил съм как изглеждат децата на тази възраст. Имало висока температура. Нямам кола. Тя има. Но не може да кара. Подхвърля ми ключовете през цепката на вратата. Това вече е прекалено! Не ги искам! Пил съм! Не ù изглеждам пиян. Какво искам да направи, за да тръгна? Веднага!
Свърших маса поразии. Сега едно добро дело е на път да ме направи на пух и прах. Какъв демон съм щом първият изпречил се на пътя ми ангел може да ме сдъвка?
Гол съм до кръста. Трябва да си сложа нещо отгоре. Аз съм егати неудачникът...
Симпатична жена, в това затънтено село. Без мъж. Познавам жените без мъжко внимание. Тази не от тях. Мирише ми на проблеми, та чак ми се гади. Как да я оставя с това дете?! Е, аз когато ще спасявам деца, по-добре да си бях спасил връзката. Тя беше неспасяема, но като ще извършвам глупави действия, поне да са в моя изгода. Животът на дете не е глупост. Усещам на къде бият мислите ми та по-добре да тръгвам. Слизам до болницата и точка. А после кой ще ме върне. Моят човек е на почивка. Добре се подредих. Съдбата здраво се гаври с мен. Хем ще направя добро, хем ще ме хванат. Ако ме оставят жив, ще съм в затвора. Пари няма да върна. А и да върна – все тая. Дивото момиче няма да ми дойде на свиждане. Не стига, че крада парите на мъжа ù, ами и бягам от нея. Ще реши, че съм съм се измъквал с друга. Жестоко.
Обяснявам на непознатата, че кучето ми няма да им навреди. Правя го по инерция. Той идва с нас. За нея няма значение. Тя е по-притеснена за детето си.
Къде всъщност тръгнах?! Толкова лесно се съгласих. Със сигурност е постановка. Не. Толкова малко дете не може да има така изразен артистичен талант.

Колата ù е джип. В него съм. Интересно ми е чий е. Тя има ключове и документи за него, но го няма този, който го е карал.
Не вярвам притеснената майка да си е купила кола, която няма да кара. Или сега ходи на шофьорски курсове. Тази не ми изглежда селска мома. Значи е събота или неделя. Дошла си е до вилата. Местото е диво, пусто и приятно. Но колко хора са извратени като мен?!

* * * * *

И четиримата сме в колата. Карам бързо. Кучето ми е на предната седалка. Майката и детето са отзад. Притеснен съм. За хлапето. И за себе си. Часовникът на таблото показва само час преди полунощ.
Един пък ми показва да спра. Още в следващото село. Браво! С палка. Пътна полиция. Да си се бях предал направо в някое районно. Спирам. Не знам как да изглеждам благонадежден. Не ми се е налагало да преигравам. Полицаят приближава и отново чувам женски плач. Пасажерката ми взима думата, преди да са я дали на мен. Казва само истини. Затова бързам. Да. Детето е зле. Пускат ни. Пак съм в електронна игра. В началото на нивото съм. Ако ме хванат, искам тя да се грижи за кучето ми. Има и вила на село...

* * * * *

В града сме. Пътникът без книжка зад мен ме упътва. Този град ми е абсолютно неизвестен.
Пътят е затворен. На сто метра сме от болницата. Има протести. Ще свалят правителството. Подкрепям ги, но трябва да стигна. Казвам ù да ми даде детето. Ще потичам дотам. Колата ще оставим тук.
Отвън съм. Със страховете си в ръце. Тръгвам да си пробивам път. През тълпата. Пеша. Гласове и ръце ме спират. Връщат ме към колата. Правят ни път. Много мило!

Седя в коридора на болницата. Сам. Обичайната ми духовна конфигурация. Чакам майката да излезе и да ми каже, че детето ù е добре. Поне това. После нещо ще измисля.
Нещото вече го е измислило. Решило е да не седя дълго сам в този тягостен за мен момент. Праща ми знак в човешки образ. Мъж стои пред лицето ми и ме гледа. Цветът на очите му не е никак дружелюбен. Прилича ми на òправен. Не ми изглежда да изкарва доходите си на смени.
Знаех си. Винаги има мъж до такава жена. Беше въпрос на време. Стартира диалог. Той го започва. Иска да знае кой съм. Аз знам кой съм, но не искам да знам той кое. Друго ще ме питаш ли? Какво правя тук? Каквото правят всички добри по света. Търся си белята. Оказа се, че и за демон не ставам. Дори нямам къща с тенис корт...
В този момент майката се появява и вижда финалната част на изнервения ни диалог. Този път тя е ядосана. Естествено, че се познават. Тя му се нахвърля, а онзи става хрисим и търпелив. Нещо е гузен. Сега ще си вземе колата и аз пак съм наникъде. Не съм му карал колата доброволно. Дори не погледнах как изглежда жена му. Родителите трябва да се грижат за децата си, а не да ми прецакват бъдещето. Ще почакам.

Една жена седна до мен. На пейката, в коридора на болницата. Много симпатично момиче. Хвана ръката ми. Аз не дръпнах своята. Изненада! Майката на детето, което докарахме тук. Все едно виждам непозната. Изглежда по съвсем друг начин. Малкият е добре. Момче е. Всичко ще бъде наред. Този, с който си поговорих, не ù е мъж. Неин брат е. Звъняла му е, а той не си е вдигнал телефона. Затова му се нахвърли. Бил ревнив към сестра си. Джипът наистина е на мъжа ù. Починал е. Преди година. Тя ще остане в болницата. Предлага ми да се прибера с колата ù. После ще ми се обади. Нямам телефон. От кого се крия? Явно прозирам. От всички. Искрен съм с нея. Ако спасиш детето на някой и той те предаде – заслужава ли си да живееш в подобен свят? По погледа ù личи. Свикнала е с мъже, които не се вместват в рамки. Следва прегръдка. Аромат. Женска сълза по врата ми. Чувство, което ми татуира сърцето с незабравим туш. Изпращане, което ако се облече в сценарий, ще струва много пари. Тръгвам сам по коридора. Знам, че ме наблюдава. Готов съм с поредното ниво. Почти. Остава само да се прибера.

* * * * *

Има път. Стар. Асфалтов. Държи се още. Започва от табелата на селото. Води далеч извън него. Някъде. Не искам да знам накъде. Дълъг и криволичещ. Представям си, че е безкраен. Рядко минава някой оттам. Пешеходци не съм виждал. Само коли. Шофьорите ме поздравяват. Не се познаваме. Винаги им отвръщам. Така е в малките населени места. Скромността все още е част от бита.
Не казвам, че пътят е безлюден. Вероятно времето, през което го посещавам, е по-спокойно откъм движение. Свързани сме. Срещата ни е веднага щом се събудя. Минути след това. Живеем в къща на последна пряка. Ако се провикна от двора, със сигурност ще ме чуе. Вървим с Вед по него. Сега. Както всяка сутрин. Не сме стигали до края. Никога. Не знаем как изглежда. Предпочитам да е далече. Затова си представям, че е път без край. По-романтично ми тупти сърцето.
Крачим вече час. В едната посока. Време е да се връщаме. Днес е хладно. Въпреки, че дните са горещи. Това ме радва. Вед също, предполагам. По тениска съм и в началото имах нужда да разгрея. Сигурно минава седем часа сутринта. Някъде там. Ставам в шест. Рано се будя. Нямам търпение мислите ми да тръгнат сред удобна за тях природа. Пътят е удачно място. От лявата ни страна има дълбока гора, а отдясно се простират безкрайни полета с жита и слънчоглед.
Нещо голямо изтрополи точно пред нас. Изневиделица. По средата на пътя. Не знам откъде точно се появи. Според мен падна от небето. Огромен елен. Не съм виждал на живо подобен. Гледа към нас и тръска рога. В погледа му има нещо предизвикателно и човешко. Копитата му се удрят шумно в асфалта. Привижда ми се, че излизат искри. На двадесетина метра е пред нас, но усещам със стъпалата си вибрациите. Не мисля, че е елен. Гледам го внимателно. Прилича на кентавър. От гръцката митология. И да халюцинирам – вълнуващо е.
Повече не сме му забавни и хуква към гората. Скочи от място и потъна в нея. Еленов скок. По-скоро – кентавъров. Вед все едно го засмука магнит или черна дупка. Втурна се след него. Неудържим. Сякаш гръм го стресна, а не закърнял ловен инстинкт. И друг път го е правил. На други места. Но никога не е бил толкова ентусиазиран и бърз. Няма как да догони диво животно. Освен, ако то не реши да го изчака.
Развитието е различно. Ново за мен. Кучето ми с нещо се сдави и последва борба. По тези места има чакали и всякакви диви твари. Елена го чувам да галопира тежко и надалече. Навътре в гората. Нещо друго има зад гъстата растителност. Нищо не виждам. Затичвам се натам. Чувам ръмжене. Близо до мен е, но гората е сплетена гъсто. От дървета и храсти. Приближавам се, но шумът от борещи се тела се отдалечава. Изтънява. Замира. Изтлява. И настъпва тишина. Изведнъж. Внезапно. Някой трие последния ми спомен с гума. Вкусът на безпокойство остава. Извиквам името на Вед. Силно. Ефектът е нулев. Тишината ми крещи, че имам грешка. Плашещо. Ослушвам се. Чутото не ми харесва. Пак крещя. Още няколко пъти. Гласът ми все едно се дави в мочурище.
Минава минута. Не се връща. Вед. Но и никакъв звук не се долавя. Почти съм спрял да дишам. Шумът от сърцето си не мога да спра. Някакви птици на пресекулки крещят. Грозно. Зловещо.
Влизам в гората. Провирам се през остри храсти и сплетени клони. Може да е ранен. Вед. Кучето ми. Пак го викам и се ослушвам. Поне да доловя някакъв знак. На ум взех да се моля. Притеснен съм. Интериорът около мен се опитва да ми внуши, че съм излязъл сам на разходка. Никакво куче.
Оглеждам земята за следи от борба. Навътре съм. Дори започвам да се губя. Площта е огромна. Трябва да се върна към пътя. Там, където го изгубих. Ако си дойде, ще ме търси. Страх ме е и някоя кола да не кара твърде бързо.
Пак съм на пътя. Толкова дружелюбен към мен – сега бездиханен. Отново крещя към гората. Все едно Вед потъна в дъното на безименен кладенец.
Никога не сме се отдалечавали на такова разстояние един от друг. И за толкова дълго. Не знам как да си го върна. Търся игла в купа сено. Стига да е жив, ще си дойде. Но не го прави. Ако е ранен, ме чака някъде и трябва да го намеря. Да ми подскаже в каква посока да тръгна. Поне да изскимти!
Няколко пъти потъвам в гората и пак изплувам на пътя. Надявам се, че ще изскочи отнякъде. И не преставам да свиря с уста и да викам. Направо крещя. Гърлото започна да ме боли.

Мина час. Поне. Трябва да се подготвя. За лошото. Гората е все така призрачно грозна. Тишината се надвиква със страха ми. Прави ù удоволствие явно.
Виждам кола. В посока към селото. Нещо ми хрумва. Махам на шофьора да спре. Той няма против. По този край са отзивчиви. Питам го дали е виждал сиво едро куче там, откъдето идва. Не е. Моля го за услуга. Ако го види по пътя към селото, да започне да натиска клаксона. Много пъти. И да кара по-внимателно. За да не го блъсне. С готовност приема. Благодаря!
Продължавам да съм шумен и да гледам пътя в двете посоки. Вижда се надалече. Не знам докъде стига тази гора, камо ли какви животни има в нея. Освен кентавъра...
Нямам телефон. Щях да се обадя на моя човек, в чиято къща съм отседнал. Веднага щеше да дойде. Той е приятел. Мога да се върна и да взема колата на новата ми позната. Да карам по пътя. Не знам. Ще ми отнеме много време. По-добре да го чакам да се върне. Колкото трябва.
Друга автомобил. В обратната посока. Идва от селото. Спирам я. Управлява я младо момче. Бус. Натоварен с хора. Питам го дали е виждал куче. И той не е. Моля го да ми даде знак, ако го види надолу. Обещава.
Пак влизам в гората. Правя глупости. Мисля най-лошото. Че нещо е ранило Вед и той не може да помръдне. Безкраен е този гъсталак. Пак се връщам. Окъсан. Естествено, че не спирам да крещя. Нямам глас. Той не ми и трябва. Вече не ми се пее...
Мисля, че загубих кучето си. Абсурдно е да го намеря. Къде? Тук е диво. Където и да отиде, всичко ще е против него.
На асфалта съм и искам да взема правилно решение. Някой натиска клаксон на кола. Дърпам се инстинктивно. Да направя място. Няма превозно средство. Звукът идва отдалече. Още веднъж. И пак, пак, пак и пак. Мисля си това, което искам да бъде. Тръгвам натам. В посока обратна на селото. Там, накъдето караше бусът с момчето и хората. Видях няколко камъка и ги скупчих един върху друг, за да запомня мястото, където кучето ми бе погълнато от гората. По цялата дължина пътят си прилича. Гори и поля. До вчера беше много красиво. Днес е злокобно.
Леко се затичвам. Клаксонът още ехти. Някой упорито го натиска. Чува се и хорска глъч. И лай. Не е на Вед. Познавам го. Не виждам никого в далечината. Но ги чувам.
Тичам и приближавам шума. Съвсем близо съм според мен. Съзирам някаква точка отпред. На средата на пътя. Дели ни много разстояние. Не виждам ясно. Май точката е куче. Много е дребно. Нищо. Може пък да се уголеми. Бягам натам и с точката се приближаваме един към друг. Моля се да порасне. И да не е мираж. Точицата надежда. Извиквам се няколко пъти. Името на Вед. Ако чуе гласа ми и е той, веднага ще му проличи. Вече не се ослушва, а тича. Към мен.
Той е! Момче! Викам му и той е още по-бърз. Точката става все по-голяма и все по-любимо сива.
На колене съм по средата на пътя, а Вед се блъска в тялото ми. Радва се все едно не ме е виждал месеци. Или съм го спасил от нещо страшно. Не знам дали осъзнава. Аз съвсем ясно. Мога да се закълна, че плаче. Аз устисквам. Едва диша. Преодолял е някакво препятствие. Започвам да го оглеждам. Ръката ми е оцапана в кръв. Уморен е, но в добра кондиция. Ако е тежко ранен няма да може така да се движи. Търся рана. Счупена кост. Нищо. Има кръв и по устата. Не е негова. Не знам с какво се е бил, но явно се е загубил, за да се отдалечи толкова. Прилича ми на уплашено дете, което е намерило дома си.
Спира кола. До мен. Ще чака. Бусът на момчето. Усмихва се. Благодаря му. Най-искрено и сърдечно. Огромен жест направи. Няма да го забравя. Пита ме дали всичко е наред. Предлага ми да ме закара до селото. Отказвам. Вед ще си вземе въздух и продължаваме. Моля го само за малко вода. Момчето с готовност ми носи. Махам му с ръка и се разделяме. Хората отвътре се усмихват.
Поливам Вед. Изсипвам върху него цялото шише.
Пак сме тримата. Пътят, Вед и аз. Случилото се не е причина да спрем да се събираме. Само свидетелство за това, колко всъщност сме си важни.
Понякога хората се съмняват. Някои. Струва им се, че преиграваме. Че преиначаваме действителността. Прикриваме точния размер на любовта си към четириногите. Вярват, че той е пренебрежително по-малък от демонстрирания. В противен случай всичко им се вижда налудничаво. Това, че сме превърнали в част от живота си нещо различно от човек. Лично аз не им се сърдя. Считам за ненужно да превеждам на някой достоверността на чувствата, които изпитвам. Онова, което ме кара да се преобръщам отвътре и мятам като риба на сухо. Чувствата са конфигурация от емоции. Подредени по съответен начин. Сплетени неповторимо. Любовта във всичките ù форми е възпитание, но и генетичен код. За мен би било унизително да аргументирам емоционалността си. Как да пресъздам чувството, което ме обитава, когато намеря нещо, което съм се примирил, че може безвъзвратно да съм загубил? Бих го разказал. С удоволствие. Като история с добър край. И толкоз.
Израснах с „Белия Бим, черното ухо“ и „Дивото зове“. Разбрах сам себе си. Без преводач. Представлявам това, което съм, плюс любовта си към животните. Не ми е потребно сам себе си да отбягвам.
Понякога прекалената чувствителност е неудобство, но тя не е прах, който можеш да изтръскаш от гърба си. Това ни прави различни. Не плътта. Всички светим с различна палитра от емоции. И нечии очи това ги усмихва...
Днес Вед навършва две години! Съжителствахме през тях. Неотлъчно. Приемам го за лично постижение.
- Как си? - чувам до главата си познат глас.
Кентавърът май ще излезе женски...
Съпругата на мъжа с тенис корта е спряла колата си до мен. Тук май стана магистрала. Ритъмът става убийствен. Тъкмо доближа щастието и някакво изпитание ме връхлита отново. Бях щастлив. После, почти приех мисълта, че вече нямам куче. Намерих го и нов шок.
Момчето с буса си тръгна. Оставаме насаме с тази, която все още обичам.
- Няма ли сбогом? - пита ме тя.
Долавям ирония. Мъчителен сарказъм. Дълбочина някаква прозира в тези нейни думи. Много иска да знае отговора на конкретния си въпрос.
- Идея нямам как се прави. - отвръщам. - Сбогуването.
Вед харесва тази жена. Няма вина. Прекалено чист е за нашите мръсни игрички. Харесва я много дори. Ще ù съсипе от любов светлите дрешки. Спирам го. Опитвам. Тя се противи. Не иска. Носи си резервни. Сигурно е тръгнала на почивка. Този път не води натам.
- Ще се качиш ли в колата? - кани ме учтиво. Все едно в автомобила си ще ме дари с омайно биле.
- При мъжа си ли ще ме закараш? - питам направо. - Как ме намери?
- Много си известен. Ходиш на протести с деца на ръце. – казва ми и се усмихва пресилено. – Пази се от камери щом си извън закона. Не е добре да те дават по новините. Детето твое ли е?
- Да, направих го на село. - пояснявам. - И е болно.
- Дори и с брада, никога няма да те сбъркам.
Пускам брада. За да съм неузнаваем за отминалите дни. Няма никакъв ефект. Жената, стъпила върху сърцето ми, наистина ме е видяла в някакъв репортаж за протестите. Разровила се в контактите ми и стигнала до моя човек. Не помня да съм ги запознавал. Май само веднъж се похвалих, че имам приятел. Стигнала и до роднинските му имоти. Къщата на село не е невидим обект. Питам я смирено дали мъжът ù не е гледал и той новините. Ако бил, вече съм щял да го знам.
Вед я следва в колата. Отдавна не е стоял на климатик. Ще ми се да съм излишен, но нека точно сега не усложнявам нещата.

* * * * *

Някакъв петел е изкукуригал. През три двора в четвърти. Прави ми се секс. Кукурига по никое време. В най-голямата жега. Прави ми се любов безрезервно. И безразсъдно. С някоя нова жена, която много прилича на тази старата, с която съм в момента. И задължително да носи гащеризон. Черен. Бесен съм по такава дреха. Тя е с бял. Не носи сутиен. Гърдите ù са естествени и приятни за гледане. Не съм на ти с простата си откакто станах крадец. Това е много време. Липсата на еротика в ежедневието ми ме прави нетърпелив.
В къщата сме. Няма начин мъжът ù да е наблизо и тя да се съгласи да я съблека. Освен ако не е воайор. Няма да се учудя. Не ме интересува дали някой ще гледа. Целува лицето ми, за да разбера колко ми харесва да съм жалък. Така е. Точно това съм. Устните ù отстраняват почти целия ми интелект. Мисля само къде да се напъхам. До там я докарах. Да, сексът е единственото средство един интелектуалец да се превърне в пълен простак. Ако искаш да имаш само мозък, трябва да си скопен. Някои го предпочитат. Секса пред мозъка.
Размекнаха ми се нещо капачките. Трябват стабилни крака, за да стоиш гордо изправен. Какво от това? Важното е другаде да съм твърд.
Тече трансформация. Чувствам се различен. Променен. Търся метафора. Нямам много време. Кожата ми е още бяла. Може да съм станал негър албинос...
Сцената е жестока. Целият съм ярост в селска къща, а гащеризонът ù е смъкнат до кръста. Зърната на гърдите ù се търкат в кожата ми. Като бодлива тел. Все едно гледам пустошта навън, през оградата на концлагер. Нейният личен такъв. Кога пък станах толкова сетивен? Наистина боли. Прагът ù за болка е по-висок от моя. Явно. А дали не го прави заради пари? Все ми е едно. Обръщам я с гръб към мен. Писна ми да гледам нищетата си в лицето ù. Слагам алчно ръце в бельото ù. Тя няма нищо против този мой порок. Мисля за края, а не искам да почвам. Дупето ù е нещо напълно неразумно за мен. Как може да съм толкова бездуховен?! Просто разкошна плът, която искам да разкъсам. Обожавам се толкова елементарен. Дано по-бързо ме отмине. Например след век...

* * * * *

Аз съм смахнат демон. Пиша. Ако разполагам с време, ще го правя ежедневно. До края на живота си. Сега имам достатъчно празни часове за похабяване. Всеки има талант. За нещо. Не всеки има волята да го отстоява. Аз съм луд за това.
На двора съм. Натискам клавишите. Реда история. Къщата зад мен е празна. Момичето си тръгна още същия ден. Всъщност не знам дали играе тенис на кортовете на мъжа си. Няма повече да се видим. Уви. И двамата се надяваме, че е за добро. За моето. Държеше да се сбогувам с нея. Би толкова път за това. Само. Благодаря!
В първия момент Вед излая. После радостно посрещна госта. Той отвори външната врата и влезе навътре. Носи ми мед. В знак на благодарност. Грижи се за стотина кошера. Има си хоби. Детето ù е вече добре. Сяда до мен. Не наднича в това, което пиша. Имам нужда от услуга. Да ми върне жеста. Тя поне така обеща. Тази вечер заминавам. Нещата ми се уредиха. Има само един граничен пункт, през който мога да премина. Ако мина оттам, тази вечер личността ми ще е напълно безинтересна, за съответните митничари. Трябва ми превоз. Нямам кола. Тя има. Но не може да кара. Аз ще съм зад волана. Не ми отказва. Както и първия път. Тогава всичко е наред. Остава само едно. Да не ми проличи, че съм щастлив. Защото онзи властолюбивият и ревнив постоянно ме дебне. Животът имам предвид...

Из "Фокус" - К. И. К.