Из дневника на черния овен:

Ден 1-ви: Седя си в нужника и пиша на руло тоалетна хартия. Трипластова, защото острият молив пробива двупластовата. Като се замисля, нямам какво толкова да пиша за днес. Това с дневника е по-скоро за запълване на времето в тоалетната. Пасох, чуках, пасох, спах, припках насам-натам - обичайни занимания за един овен. И, май, животът ми не е кой знае колко интересен...

Ден 2-ри: Отново сам в нужника. Че къде другаде мога да пиша на спокойствие. Постоянно ме преследват разни бели овце и искат да се чукаме. Разправят, че на черните овни им е по-голям, отколкото на белите. Е, той, че е по-голям - по-голям е, но стига женска лакомия! Всички искат да ги онождам и не ги интересува аз дали съм съгласен. ‘Щото съм единственият черен овен в стадото... Абе, то, не че не ми харесва, ама белите овце са ми малко теснички, повече харесвам черните, точно по мярка са ми. Само че те пък рядко се срещат и са много антисоциални. Както и да е... Пасох, чуках, пасох, спах, припках насам-натам - всичко като вчера.

Ден 3-ти: В нужника. Сутринта, докато припках из пасището, забелязах, че една лисица ме наблюдава от храсталака. Веднага си спомних старата дядова приказка за лисицата и някакъв коч с грамадни топки. Коч е, смятам, доста просташко наименование за възвишено създание като овена, но дядо ми го използваше често. Та въпросните топки, заради необикновените си размери се клатушкали силно в най-различни посоки. Лисицата решила, че на такива тежки мръвки, закрепени така несигурно за коча и така примамливо клатещи се, им предстои в най-скоро време да се откачат и да паднат. Рижавата гадина щяла да чака момента, в който на овена ще му се откъснат топките от само себе си и да си устрои угощение с тях. Е, накрая умряла от глад или от студ, а може би от глупост, кой знае, но на коча топките му така и не паднали.

Само дето аз откъде мога да съм сигурен, че лисицата, която ме наблюдаваше днес, ще се окаже толкова тъпа, колкото онази от приказката и ще чака, вместо да ме издебне и да ме скопи, когато най-малко го очаквам.

Пасох, но тревата ми присядаше, като си представях какво може да ме сполети в най-скоро време. Чуках, но само заради едната професионална чест и така и не изпитах удоволствие, макар че можеше да се окаже за последно. Спах и сънувах кошмари, в които ме преследваха лисици с различни приспособления за рязане. Не припках много-много, а гледах да не се отдалечавам от стопанина. Кофти ден!

Ден 4-ти: Чуках (като) за последно! Наред - каквото ми падна: бели овце, черни овце, овена Гени Обратния, дори кучката на стопанина. През цялото време скимтеше "О, Шаро, Шаро!", но накрая каза, че няма търпение да повторим. Жалко, защото скоро може да не съм в състояние... Бях толкова изтощен от чукане, че пасох, докато не се подух като балон с вълна, и спах почти до вечерта. Добре, че ми остана време да попиша в дневника.

Ден 5-ти: Жестока параноя. Заключих се в нужника и цял ден не излязох. Нямам време да пиша, трябва да подпирам вратата с копитца, за да не нахълта изненадващо лисицата.

Ден 6-ти: Престраших се и се върнах на поляната при стадото. То, и без друго стопанинът щеше скоро да ме изхвърли. Цяла сутрин обикаля нагоре-надолу и крещи: "Абе, кой, да го е', ми се е скрил в нужника, бе, да го е'?! Ш'са насера, бе, да го е'!". От цял ден седене в тоалетната ми се вмириса вълната на човек и сега никоя овца не ме иска да се чукаме. Всички помнят кога синът на стопанина си дойде от казармата и не беше виждал жена от девет месеца. Кучката, дето все около човеците се навърта, обаче няма подобни проблеми. Чувствам, че добре ще се разбираме с нея. Вече не ми вика "О, Шаро!", а и когато сме заедно, не ми пука, че някоя гладна лисица може да довтаса. Пасох, чуках, пасох, спах, припках насам-натам, като гледах да се навъртам около кучката.

Ден 7-ми: Започват да ми липсват овцете. Вече не им мириша на човек, но кучката стана ревнива и ухапа две-три от по-загорелите, които ми махаха страстно с опашчици. Останалите вече се страхуват да ме приближат. Чувствам се незадоволен.

Ден 8-ми: Не пасох и не спах. Кучката не ми даде. Даже и да поприпкам малко насам-натам не ми разреши. Направо ми настръхва руното, като изръмжи по онзи заплашителен начин, а само как ми се иска да онодя някоя овца!

Ден 9-ти: Напуснах фермата и стадото. Случи се така, че стопанката дойде да дои овцете и си беше забравила очилата. Като привърши, се огледа и ме видя да лежа в един ъгъл на кошарата. Не смеех да се мотая много със стадото, за да не ме заподозре кучката, че нещо й изневерявам. Стопанката ме повика при себе си и - явно ме обърка с овца - започна да ме опипва между задните крака. Стана ми хубаво и като я катурнах по гръб, скочих отгоре й и я онодих. Сега ще живея в гората, защото ако ме види стопанинът или ако кучката ме подуши... не ми се мисли какво могат да ми сторят. Срещнах лисицата. Оказа се, че и тя била чувала колко са им големи на черните овни, та затова ме зяпала така миналата седмица. Такова чукане пада с нея, че едва имам време и сили да паса. Спя като пребит между два сеанса с лисицата. За глупости като припкане насам-натам нямам време.

Ден 10-ти: Пасох, чуках, спах. Чуках, пасох и пак спах. Нямам време да пиша повече, пък и ми свършва рулото трипластова.