В една студена, октомврийска утрин, когато още мъглата по шосето не се беше вдигнала, редник Станислав пътуваше с хондата си за града. Имаше час за зъболекар и все още разсъждаваше как да постъпи при така развилата се ситуация. В себе си все така нищо не бе решил. Спомни си как през отминалите дни, романтичните спомени с нея го натъжаваха, а сега почти нищо не усещаше. Апатията го беше превзела така, все едно не беше млад мъж във върхова форма, а единственият старец, оцелял след войната.

  Два негови зъба бяха избити в онази иначе така романтично започнала съботна вечер. Оттогава бяха изминали няколко седмици, в които отоците под очите на редника бяха сменяли няколко пъти цвета си. Беше си взел болничен, заминавайки за селската вила. Но и без да се налага някой от приятелите му да го вижда в този вид, всеки път, когато редник Станислав минеше покрай огромното, старо огледало в спалнята, следите от ударите по лицето му припомняха унизителната сцена, разиграла се в малката таверна.

   Сега той се опита да намери свястно радио. Парното му беше загряло и облъхваше светлото, издължено лице на този така симпатичен, но понастоящем съкрушен наивник. Редник Станислав беше на 46 години. Висок, деликатен, приятен брюнет, на чието лице най-силно се открояваха котешко синьо-зелените очи. И докато започва някаква стара диско песен по радиото, да кажем, че всичко в битието му до онзи момент бе текло леко и спокойно. Общителен, весел, млад мъж, който работеше, имаше куче, имаше приятели, имаше си дори дрехи, които  му носеха късмет, беше от добро семейство. Ако не броим, че вярваше във всякакви суеверия и, че беше преживял една лека катастрофа, не беше преминавал през почти никакви катаклизми в живота си. Единствено в семейството, добре гледано дете, редник Станислав можеше да се похвали, и с едно прекрасно детство. Родителите му бяха мили и принципни хора с чудесни взаимоотношения. От не малко значение за един независим господин беше да има собствен автомобил, а също и собствено жилище. Вила. Бяха налични. Но за съжаление съществуваше една единствена драма, измъчваща нашия герой и тя се състоеше в това, че не можеше да си намери половинка, както той понякога се изразяваше. Освен това през последната година беше открил, че е започнал да оплешивява. Именно това му откритие бе наложило скорошното намирането на добър фризьор. Така попадна на нея.

  Доника сияеше пленителна в своята сладостна зрялост и още, щом редник Станислав срещна тъмните ѝ очи, беше ударен като от ток. Токът премина на игли, бавно през цялото му тяло,  докато сядаше на стола и така го държа като с местна упойка до онази злощастна вечер.

  Дали защото през деня, в който се запозна с нея, на улицата се беше разминал с един негов познат, който беше спечелил от лотарията и той го счете за немаловажно. Дали защото денят беше първи юни, на него тя му се стори изкусителна като захарен памук . Или защото през онзи ден по площада на града отнякъде бяха поникнали улични музиканти, които упояваха със своите френски шансони, баладични, носталгични и всякакви любовни мехурчета се носеха из въздуха. Или цялата тази студена градска карнавалност така го бе потиснала, че в минутата, в която я зърна, усети душата си волна и празнична. Празнична се почуства и тя, когато го видя да се появява на вратата на фризьорския салон – смутен и задъхан, а после почти ѝ се поклони. Не знаеше защо винаги затваряше вратата така припряно след себе си, сякаш е престъпник, току-що изплъзнал се под носа на полицаите. Може би, за да открадне захарния памук. Защото тя беше като апетитно лакомство. Тя беше като ароматно цвете.Тя беше като летен бриз – хладна и безгрижна. Но тя беше и котка, която узна точно болното място на своя стопанин и топлата ѝ същност легна именно там.

  Така редник Станислав започна да я посещава все по-често. Същевременно не остана незабелязан от приятелите му и външния вид, който изведнъж заблестя с достолепието на един добре грижещ се за себе си господин. Редникът посвещаваше всяка свободна минута на обекта на своите желания. Макар че в началото беше обезкуражен от предпазливостта ѝ, която първоначално взимаше за недостъпност, неусетно Станислав започна да се усеща все повече увлечен по нея. Използваше обедните си почивките, за да я навестява. Носеше обяд на Доника в салона. Целуваше ръката ѝ като герой от някакъв стар филм. Подаряваше ѝ дребни подаръчета и цветя. Пиеха заедно кафе, водеше я на кино и всичко привично за един кавалер, който се готви да предложи сърцето си на своята дама. Доника го намираше за твърде галантен. Намираше го за добър, носеше ѝ радост, спокойствие и сигурност, но едновременно с това на нея ѝ се струваше, че е гимназистка, която трябва да спазва вечерен час. Без съмнение, имаше моменти, когато той я караше да забрави за вечерния час. Този така мил и нежен господин, който се държеше с нея като кралица и се притесняваше дори да я целуне. О, да, тя неведнъж разказваше в салона, че било масова заблуда изчезването на динозаврите. Всъщност редник Станислав бил точно от тези мъже на изчезване.

  Но навлизайки в тази мъгла от твърде много ароматна сладост, постепенно Станислав научи от неговата евентуална половинка, че е омъжена, но от една година са разделени с нейния съпруг. Нямали деца. Мъжът ѝ имал някакъв бизнес на морето. И незнайно защо си тръгнал преди година от общото им жилище.  Били женени документално, но живеели разделени. От нейните думи, несъмнено, освен онзи документ от преди десетина години, нищо друго не ги свързвало.

  Но моля, нека ние не приемаме, че за пред Станислав, Доника добре е наредила истината. Че така я натъкмила пред редника, че истината да притежава достойнство, а също и да бъде благоприлична. Което, ако се замислим по-нашироко и извадим примери от живота, това са съвсем нетипични за истината качества. Но все пак, нека и ние като него да повярваме в чистотата и искреността на едно женско признание. Накратко казано, редник Станислав приел цялото това съкровение така : красотата и женствеността на неговата евентуална половинка до онзи момент се прахосвала ей така, на вятъра, а всъщност била предназначена за Станислав.

  Изглежда обаче и мълвите се носеха не без участието на вятъра и скоро всички узнахме, че сянката на уж тръгналия си съпруг, пуши с дима на некадърно загасен огън. Разбира се, като без стаж в брака, а и достатъчно заплетен във въжделенията си, редникът едва ли е можел да се досети, че семейните отношения са като едно бездънно море. Море от чувства, пълно с тайни, на което море съвсем не би му хрумнало да пощади дори един такъв наивник като него, макар пристъпил там с възможно най-добрите си намерения. Така в един момент Богът на морето се разбеснял, спомняйки си за нещо свое и редникът бил причакан след работа от някакъв хлапак или да го наречем: Пратеник на морето, или по точно на Посейдон. Пратеникът на Посейдон отишъл при него. Този пратеник не бил на повече от двайсет, но мутренската му осанка избълвала такива пенливи заплахи, че редникът се прибрал притеснен вкъщи. Не закъсняли и телефонни обаждания, закани и обиди директно от Посейдон. Станислав започнал да се чуди как така изведнъж тръгналия си съпруг, си спомнил, че има съпруга. Нали я бил оставил. Ами, че това негово действие повече отивало на куче. Да зарови кокалчето си някъде в градината за някога. Ей, така: да си го пази. Знае си, че е там, сигурно е, че е там. Заобикаля го. Но изведнъж: Хоп! Станислав иска да му го отнеме. Спомня си за онова негово ароматно кокалче, и решава да си го върне.

  Съответно така се стига до онази съботна вечер.

Затова ние също като Станислав, който няколко пъти превърташе лентата на спомена, за да си спомни: какво точно му беше изиграло лоша шега в онази вечер, ще направим абсолютно същото.

   Бе приятна септемврийска вечер, някъде около седем часа. Улицата пред тях бе обичайно огласяна от деца, играещи на криеница. Когато излизаше от входната врата, за да се качи в таксито, не видя никой, който би му донесъл лош късмет. Шофьорът на таксито размени с него само две приказки, относно адреса, на който щяха да спрат, за да вземат половинката и местонахождението на таверната. Доника се качи в таксито, ухаеща на нещо сладко, нещо като експлозия от цъфнали цветя. Хладната ѝ ръка се озова в неговата и моментално бе обгърната от топлина. Облечена в бяла рокля, прилежно изгладена, жената се усмихваше все така празнична, без ни най малко да подозира какво се готви да ѝ предложи същата вечер нейният мъж на изчезване.

   По скулите на Станислав нямаше дори мъхче. Гладко обръснат, добре подстриган, парфюмиран, с раирана тениска с яка и тъмни дънки, той едва прикриваше твърде голямата емоция, зад сдържаното си поведение. Пътуваха към таверната, която беше на около 30 км от града. Тя се намираше в едно курортно селище, сгушено между чукари и иглолистни гори. Беше наел хотелска стая, за да преспят там, а пръстена с камъче спеше сладко в тъмночервената кутийка в чантата му.

(следва)