Докато се препичах на слънце, чакайки сина ми от училище, до мен се доближи самотен старец. От дума на дума, той ми разказа целия си живот - как е служил като ковач в гранична застава. Почти се разплака, докато ми разказваше с треперещ глас за любимият му боен кон, който бил толкова силен, че можел да дърпа сам най-тежката гаубица в заставата. Но конят вече бил стар и дошло време да бъде изпратен на заколение. Старецът по трогателен начин ми описа как за последно подковал коня. Приближил се до него, погалил го по гривата и очите му се напълнили със сълзи, защото конят го гледал както винаги с доверие. Как му се искало точно този път конят да се усъмни, да се дръпне рязко настрани и да побегне накъдето му видят очите. Но това бил боен кон, дисциплиниран, свикнал да се подчинява на всяка команда, та било то и команда, обричаща го на смърт. Тръгнал тихо и покорно след него. Тихо, защото дни преди това бил разкован. За последното му пътуване към кланицата военните преценили, че подкови не са му нужни. Но старецът искал и в последният си път, в последните си крачки живот конят да бъде истински боен кон- да се чува, че стъпва по земята, че си тръгва. Затова на своя глава, без знанието на вишестоящите, подковал коня. И го повел. Водел го и слушал зад себе си стъпките на коня по плаца. Стъпките му вече се чували ясно, отсечено, гордо, като на кон, който минава на парад. Но много самотен бил този парад - без фанфари и салюти, без строени армейски редици. Били само те двамата - достатъчни един за друг, за да си дадат кураж и достойнство в този миг на раздяла. Конят бил предаден в кланицата. Преди да подаде коня на хората от кланицата, ръката на стареца за миг трепнала. Потрепнала и гривата на коня, разбирайки какво се случва. И нищо повече - двамата останали по воински сурово безмълвни. Но сякаш звукът от подкованите копита на коня, който отеквал с глухо ехо, казвал всичко неизказано. Стъпките на коня до последно не трепнали, до последно се чували на влизане в кланицата - все така ясно, отсечено, гордо, като на парад.