Бяла душа
Сякаш побеля взорът му от снега, де за три дни покри всичко, що знаеше човек.
Северният вятър изсвири пронизително в оглозганите клонаци и кехая Аргир сръчка кобилата. Пътят се губеше в белотата, и той смело подкани добичето. Нагазиха в преспите и щом съзря бора, де бегло се зеленееше в края на селото, въздъхна с облекчение.
От дете знаеше Аргир това старо дърво досами двора му. С часове се бе прехласвал по птичките, що дружно цвърчаха в клонаците, и с изгладнели от зимата душици чоплеха зрънца в шишарките.
Севернякът проплака отново, а той дръпна юздите и животното спря.
Наостри слух и замислено поклати глава. Като да не беше само воят на вятъра, нещо друго сякаш се носеше с него и глъхнеше самотно в звуците на зимата.
Щом стигна до стария бор се ослуша отново и слезе от добичето. Разбута ниските клонаци, снегът се посипа върху му и за миг усети как дъхът му замръзна в гърдите. Поколеба се, усещайки трепета в ръцете си и плахо посегна към малкия вързоп. После го мушна под ямурлука си, и като го усети до гърдите си влезе в селото.
Щом чу трополенето отвън Желка стана от миндера и открехна вратата.
Като сянка бе станала жената на Аргир. Угрижена ходеше из къщи, току захванеше нещо и отпускаше безпомощно ръце. Все за едно я глождеше душата....Коскоджамити ергени и моми станаха децата на акранките ѝ, а нея сякаш я забрави Бог, не пожела да я дари с рожба през годините. Като два изсъхнали пъна виждаше сломената си снага, редом до тази на Аргир, де все намираше спасение в работа по нивите и край добитъка.
Щом съзря вързопа в скута му, ѝ причерня. Олюля се, после с усилие се подпря на стената.
Аргир избърса влагата от снега, полепнала по челото му и внимателно положи пеленачето на миндера.
- Подхвърлено е!- Задъхано се зае да разповива детето.
Невиждаща, сякаш от другаде, Желка с усилие приближи зад него.
-Момиченце е, Желке! Момиченце!- Обърна се Аргир и сълзите на жената рукнаха.
- Чуждо е, Аргире! Чуждо!- Захлупи с длани лицето си жената.
- Хубава е. Виж, виж каква красива бенка има под оченцето.- Надвеси се над пеленачето Аргир.
- Чуждо е, чуждо!- Изхлипа отново Желка.
Бебето се разплака, а той хвана жена си за раменете и я раздруса:
- Не е! Наше е, жено! Чуеш ли?!Наше!...Добър е Бог!...Добър, щом ни го изпраща!
- А що ще рекат хората, що?- Прошепна Желка и се свлече на пода.
Щом дойде на себе си усети телцето на детето до скута си.
Внимателно се надигна от миндера, огледа се в сумрака, и се отпусна.
С порозовяло от топлината личице момиченцето до нея нея бе вдигнало юмручета над главицата си и кротко спеше.
След минути Аргир се прибра, стискайки в дланите си бърдучето от долапа.
- От Хаджи Тодора, Желке...От булката ѝ, де наскоро се сдоби със син взех млякото.
Желка преглътна сухо и се надвеси над пеленачето:
- И що?...Що ѝ рече?-
Мъжът седна до нея и погали косите ѝ.
- Що трябва съм рекъл!...Че зима е, че от месеци си дома...
Тя въздъхна тежко:
- Значи...
- Наше е детето, Желке. Никой не помни колко трудна си била... Лете, наесен...Ей, на́! Снахата на Хаджийката син довела на белия свят преди неделя. Ама помниш ли я ...?- Не довърши той.
Желка се усмихна с усилие до пеленачето.
Годините се затърколиха като кехлибарена мъниста в броеницата на времето. Упорито отдалечаваха онзи януарски миг, кога Снежина влезе в дома на кехая Аргир.
- Снежино, Снежино, ма! Луда глава си, дъще!- Усмихна се Желка.- Къде беше толкоз време?
Петнадесетгодишната Снежина я погледна със светнали очи, стискайки в дланите си пиленцето.
- Мамо, мамо. Изпаднало беше от гнездото и виж...Взех го. Ще се грижа за него, мамо...Един ден ще полети!
Желка въздъхна. Пак беше надрала в шубраците кенарената си риза Снежина. Все бели дрехи искаше да носи от малка, откак започна да разбира речта на възрастните...Зиме, лете- не признаваше друго, като самодива обикаляше по поляните... Премръзнало сърне внесе една зима у дома. Намерила го бе със счупено краче досами края на гората. Прибра го, и наесен го изпроводи. После плака за него на раздяла... А кога измръзнаха цветята в градината, изкорени от дефилето два диви божура и ги засади досами чешмата. Казваше, че цяла поляна имало там, но оставила ги сред природата- красота за дивото да има.
И плачеше, за всичко плачеше Снежина! За отлитащите пойни птици, за накършените от бурята дръвчета, за пиленцата, що отмъкваше нощем невестулката. Милозлива бе душата на момичето, ранима. Не говореше много, и все търсеше тишината на горските усои, де бяха се ширнали досами къщата. Усамотяваше се с часове в дъхавите дъбрави, любуваше се на жуженето на насекомите, на птичия хор в гъстите клонаци.
- Страх нямаш ли, чедо? Все по усоите бродиш... Диви зверове има, лоши хора минават навсякъде ....- Тревожно галеше жълтите ѝ плитки Желка, а Снежина се усмихваше срещу ѝ, и хващаше дланите ѝ:
- Ех, майчице! Туй що мисли човек- него намира. Хубава е свободата. Красива!
Криеше от всички Снежина, що бяха виждали очите ѝ в дивото. С дни и нощи не мигваше, откак преди време стигна до леговището на вълчицата. Пропищяло от набезите ѝ бе селото. Къде ли не я търсиха, къде ли не залагаха примки за нея?... Как ли не я дебнеха, и какви ли отрови не залагаха, но все им се изплъзваше в нищото майката на трите вълчета...
Видя сивия ѝ гръб един следобед Снежина и тръгна подире ѝ. После закатери хълма и зърна главиците на малките зверчета при пещерата на прилепите. Изправи се до тях старата вълчица и не сведе взор от нея... А тя приседна в тревите срещу ѝ и зашепна:
- Няма да ти сторя зло...Как иначе ще живеят децата ти?...Нали ще плача...
Няколко мига стояха една срещу друга.
После тръгна да се прибира и улисана в мисли не усети как синът на воденичаря изникна пред нея.
Левент бе Боил, лъснаха под слънцето здравите му ръце. Заблестя добрината в очите му:
- И аз знам къде е леговището на вълчицата.
Тя го погледна разбиращо и се усмихна. После усети топлите му пръсти в дланта си.
След две седмици Аргир легна болен. Сякаш изведнъж свършиха силите в мишците му.
Един ден извика Снежина до одъра си, и като се изкашля продължително, отрони:
- Отивам си, дъще. Не ми остава много...Но...Само една молба имам към теб.
Девойката трепна, положи длан върху челото му и очите ѝ потънаха във влага.
- Чуй ме, чедо. Все доброто мисли баща за рожбата си...Няма да доживея, но...
- Ще живееш, тате! Ще живееш!- Отрони Снежина, а той продължи:
- Дума съм дал, дъще! Мъжка дума на Кара Илия. От време те иска за снаха.
Снежина усети как дъхът ѝ застина в дробовете. Най- богатият човек в околността бе бащата на Панайот, де се върна от града. Не обичаше похотливия му взор. Нечисто гледаха очите му.
- Кога му даде дума, тате?- Прошепна тя.
- Преди да легна тук, дъще! Ден преди това.- Изхърка Аргир.
Снежина се умисли и напусна одаята на баща си.
На другата сутрин Желка открехна вратата на девойката и задъхано приседна в крайчеца на постелята ѝ:
- Убили са вълчицата, дъще! ... Намерили леговището ѝ. Снощи. На мегдана са проснали тялото ѝ. Вече няма да тормози селото...И вълчетата ще намерят.
"Все нагоре, и все нагоре!"- Закатери се към хълма бялата роба на Снежина.
" Дечица, дечица на Бога! Аз ще ви спася!"-Задъхано шепнеха сухите ѝ устни.
Един изстрел раздра тишината и тялото на девойката се свлече.
"Красив е залезът, макар и кървав! Но чий залез е това?!...Няма живот без теб Снежино, обич моя!"
Боил изкатери хълма до леговището на вълчицата.
Щом се стигна високото съзря посивелите камъни в гробището до селото.
Камбаната смъртно заби, а той обърна взор към леговището.
Стори му се, че една светла сянка потъна в тъмното му гърло.
" Душата на Снежина! Бяла душа Божия!' - Проплака залезът.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Ивита Все права защищены