Бяла душа

  Сякаш побеля взорът му от снега, де за три дни покри всичко, що знаеше човек.

 Северният вятър изсвири пронизително в оглозганите  клонаци и кехая Аргир сръчка кобилата. Пътят се губеше в белотата, и той смело подкани добичето. Нагазиха в преспите и щом съзря бора, де бегло се зеленееше в края на селото, въздъхна с облекчение.

 От дете знаеше Аргир това старо дърво досами двора му. С часове се бе прехласвал по птичките, що дружно цвърчаха в клонаците, и с изгладнели от зимата душици чоплеха зрънца в шишарките.

Севернякът проплака отново, а той дръпна юздите и животното спря.

Наостри слух и замислено поклати глава. Като да не беше само воят на вятъра, нещо друго сякаш се носеше с него и глъхнеше самотно в звуците на зимата. 

Щом стигна до стария бор се ослуша отново и слезе от добичето. Разбута ниските клонаци, снегът се посипа върху му и за миг усети как дъхът му замръзна в гърдите. Поколеба се, усещайки трепета в ръцете си и плахо посегна към малкия вързоп. После го мушна под ямурлука си, и като го усети до гърдите си влезе в селото.

  Щом чу трополенето отвън Желка стана от миндера и открехна вратата. 

Като сянка бе станала жената на Аргир. Угрижена ходеше из къщи, току захванеше нещо и отпускаше безпомощно ръце. Все за едно я глождеше душата....Коскоджамити ергени и моми станаха децата на акранките ѝ, а нея сякаш я забрави Бог, не пожела да я дари с рожба през годините. Като два изсъхнали пъна виждаше сломената си снага, редом  до тази на Аргир, де все намираше спасение в работа по нивите и край добитъка.

Щом съзря вързопа в скута му,  ѝ причерня. Олюля се, после с усилие се подпря на стената.

  Аргир избърса влагата от снега, полепнала по челото му и внимателно положи пеленачето на миндера.

  - Подхвърлено е!- Задъхано се зае да  разповива детето.

  Невиждаща, сякаш от другаде, Желка с усилие приближи зад него.

   -Момиченце е, Желке! Момиченце!- Обърна се Аргир и сълзите на жената рукнаха.

  - Чуждо е, Аргире! Чуждо!- Захлупи с длани лицето си жената.

   - Хубава е. Виж, виж каква красива бенка има под оченцето.- Надвеси се над пеленачето Аргир.

  - Чуждо е, чуждо!- Изхлипа отново Желка.

Бебето се разплака, а той  хвана жена си за раменете и я раздруса:

  - Не е! Наше е, жено! Чуеш ли?!Наше!...Добър е Бог!...Добър, щом ни го изпраща!

  - А що ще рекат хората, що?- Прошепна Желка и се свлече на пода.

Щом дойде на себе си усети телцето на детето до скута си.

Внимателно се надигна от миндера, огледа се в сумрака, и се отпусна.

С порозовяло от топлината личице момиченцето до нея нея бе вдигнало юмручета над главицата си и кротко спеше.

След минути Аргир се прибра, стискайки в дланите си бърдучето от долапа.

  - От Хаджи Тодора, Желке...От булката ѝ, де наскоро се сдоби със син взех млякото.

Желка преглътна сухо и се надвеси над пеленачето:

   - И що?...Що ѝ рече?-

   Мъжът седна до нея и погали косите ѝ.

  - Що трябва съм рекъл!...Че зима е, че от месеци си дома...

Тя въздъхна тежко:

  - Значи...

  - Наше е детето, Желке. Никой не помни колко трудна си била... Лете, наесен...Ей, на́! Снахата на Хаджийката син довела на белия свят преди неделя. Ама помниш ли я ...?- Не довърши той.

Желка се усмихна с усилие до пеленачето.

   Годините се затърколиха като кехлибарена мъниста в броеницата на времето. Упорито отдалечаваха онзи януарски миг, кога Снежина влезе в дома на кехая Аргир.

  - Снежино, Снежино, ма! Луда глава си, дъще!- Усмихна се Желка.- Къде беше толкоз време?

 Петнадесетгодишната Снежина я погледна със светнали очи, стискайки в дланите си пиленцето.

  - Мамо, мамо. Изпаднало беше от гнездото и виж...Взех го. Ще се грижа за него, мамо...Един ден ще полети!

 Желка въздъхна. Пак беше надрала в шубраците кенарената си риза Снежина. Все бели дрехи искаше да носи от малка, откак започна да разбира речта на възрастните...Зиме, лете- не признаваше друго, като самодива обикаляше по поляните... Премръзнало сърне внесе една зима у дома. Намерила го бе със счупено краче досами края на гората. Прибра го, и наесен го изпроводи. После плака за него на раздяла... А кога измръзнаха цветята в градината, изкорени от дефилето два диви божура и ги засади досами чешмата. Казваше, че цяла поляна имало там, но оставила ги сред природата- красота за дивото да има. 

И плачеше, за всичко плачеше Снежина! За отлитащите пойни птици, за накършените от бурята дръвчета, за  пиленцата, що отмъкваше нощем невестулката. Милозлива бе душата на момичето, ранима. Не говореше много, и все търсеше тишината на горските усои, де бяха се ширнали досами къщата.   Усамотяваше се с часове в дъхавите дъбрави,  любуваше се на жуженето на насекомите, на птичия хор в гъстите клонаци. 

  - Страх нямаш ли, чедо? Все по усоите бродиш... Диви зверове има, лоши хора минават навсякъде ....- Тревожно галеше жълтите ѝ плитки Желка, а Снежина се усмихваше срещу ѝ, и хващаше дланите ѝ:

  - Ех, майчице! Туй що мисли човек- него намира. Хубава е свободата. Красива!

Криеше от всички Снежина, що бяха виждали очите ѝ в дивото. С дни и нощи не мигваше, откак преди време стигна до леговището на вълчицата. Пропищяло от набезите ѝ бе селото. Къде ли не я търсиха, къде ли не залагаха примки за нея?... Как ли не я дебнеха, и какви ли отрови не залагаха, но все им се изплъзваше в нищото майката на трите вълчета...

Видя сивия ѝ гръб един следобед Снежина и тръгна подире ѝ. После закатери хълма и зърна главиците на малките зверчета при пещерата на прилепите. Изправи се до тях старата вълчица и не сведе взор от нея... А тя приседна в тревите срещу ѝ и зашепна:

  - Няма да ти сторя зло...Как иначе ще живеят децата ти?...Нали ще плача...

Няколко мига стояха една срещу друга.

После тръгна да се прибира и улисана в мисли не усети как синът на воденичаря изникна пред нея.

Левент бе Боил, лъснаха под слънцето здравите му ръце. Заблестя добрината в очите му:

  - И аз знам къде е леговището на вълчицата.

Тя го погледна разбиращо и се усмихна. После усети топлите му пръсти в дланта си.

 След две седмици Аргир легна болен. Сякаш изведнъж свършиха силите в мишците му. 

  Един ден извика Снежина до одъра си, и като се изкашля продължително, отрони:

  - Отивам си, дъще. Не ми остава много...Но...Само една молба имам към теб.

  Девойката трепна, положи длан върху челото му и очите ѝ потънаха във влага. 

  - Чуй ме, чедо. Все доброто мисли баща за рожбата си...Няма да доживея, но...

   - Ще живееш, тате! Ще живееш!- Отрони Снежина, а той продължи:

   - Дума съм дал, дъще! Мъжка дума на Кара Илия. От време те иска за снаха.

 Снежина усети как дъхът ѝ застина в дробовете. Най- богатият човек в околността бе бащата на Панайот, де се върна от града. Не обичаше похотливия му взор. Нечисто гледаха очите му.

  - Кога му даде дума, тате?- Прошепна тя.

  -  Преди да легна тук, дъще! Ден преди това.- Изхърка Аргир.

  Снежина се умисли и напусна одаята на баща си.   

На другата сутрин Желка открехна вратата на девойката и задъхано приседна в крайчеца на постелята ѝ:

  - Убили са вълчицата, дъще! ... Намерили леговището ѝ. Снощи. На мегдана са проснали тялото ѝ. Вече няма да тормози селото...И вълчетата ще намерят.

"Все нагоре, и все нагоре!"- Закатери се към хълма бялата роба на Снежина.

" Дечица, дечица на Бога! Аз ще ви спася!"-Задъхано шепнеха сухите ѝ устни.

Един изстрел раздра тишината и тялото на девойката се свлече.

"Красив е залезът, макар и кървав! Но чий залез е това?!...Няма живот без теб Снежино, обич моя!"

Боил изкатери хълма до леговището на вълчицата.

Щом се стигна високото съзря посивелите камъни в гробището до селото.

Камбаната смъртно заби, а той обърна взор към леговището.

Стори му се, че една светла сянка потъна в тъмното му гърло.

" Душата на Снежина! Бяла душа Божия!' - Проплака залезът.