...................

Божура потрепери от студения вятър и

пристегна вълнената си забрадка. Смрачаваше. Дано

Минка, пощаджийката, да не е затворила пощата, че

да си вземе пенсията. Още невзела ги и парите бяха

свършили. Като плати тока, водата и... Дали дървата

щяха да ѝ стигнат? Отрано почваше зимата. Добре,

че беше здрава за своите седемдесет и две години

и за хапчета поне пари не даваше, градината сееше,

двайсетина кокошки, прасенце, козичка гледаше. С

тях си говореше, тях галеше. Ни мъж, ни деца, ни

внуци. Сама, съвсем сама като кукувица. Кога пиян,

кога не, но докато беше жив Неделчо, поне вратата

ѝ отваряше. А пък сега тая зима... Първата зима,

дето сам-сама ще кара. Дано не е дълга, Боже, дано!

Лятото е друго – работа по двора, комшийките

види, извикат си... Ааа, ще е затворила пощата,

ще е затворила, помисли, то щом рейсът е дошъл.

Докато нагласи животните и ей, на̀, сигурно я е

изтървала.

Автобусът от Варна, който в пет следобед

пристигаше в тяхното село, направи пълен завой на

селския площад. Спря, въздъхна уморено и отвори

вратата си.

„Райка! Нейната Райка!“ – сърцето на Божура

щеше да изскочи от гърдите ѝ. Детето, което

беше загубила преди години, слезе усмихнато, живо

и здраво от автобуса. Огледа любопитно малкия

селски площад, спря синьо-зелените си очички във

вцепенилата се от изненада възрастна жена с черна

забрадка и изчурулика към дребничка, мургава жена, на

която шофьорът подаваше огромен куфар.

– Пристигнахме ли, мамо?

Тази красива, млада жена ѝ бе позната отнякъде...

– Да, Даре, пристигнахме. – отговори тя на

детето и виждайки Божура, попита:

– Извинете, къде живее Неделчо Неделчев?

Неделчо Атанасов Неделчев. Знаете ли?

– Ела, дъще, ела! Майка съм му. Той вече

Неделчо...

"Мечти, ябълки и канела", 2014 г.