Божурено море /Четвърта, последна част/
...................
Божура потрепери от студения вятър и
пристегна вълнената си забрадка. Смрачаваше. Дано
Минка, пощаджийката, да не е затворила пощата, че
да си вземе пенсията. Още невзела ги и парите бяха
свършили. Като плати тока, водата и... Дали дървата
щяха да ѝ стигнат? Отрано почваше зимата. Добре,
че беше здрава за своите седемдесет и две години
и за хапчета поне пари не даваше, градината сееше,
двайсетина кокошки, прасенце, козичка гледаше. С
тях си говореше, тях галеше. Ни мъж, ни деца, ни
внуци. Сама, съвсем сама като кукувица. Кога пиян,
кога не, но докато беше жив Неделчо, поне вратата
ѝ отваряше. А пък сега тая зима... Първата зима,
дето сам-сама ще кара. Дано не е дълга, Боже, дано!
Лятото е друго – работа по двора, комшийките
види, извикат си... Ааа, ще е затворила пощата,
ще е затворила, помисли, то щом рейсът е дошъл.
Докато нагласи животните и ей, на̀, сигурно я е
изтървала.
Автобусът от Варна, който в пет следобед
пристигаше в тяхното село, направи пълен завой на
селския площад. Спря, въздъхна уморено и отвори
вратата си.
„Райка! Нейната Райка!“ – сърцето на Божура
щеше да изскочи от гърдите ѝ. Детето, което
беше загубила преди години, слезе усмихнато, живо
и здраво от автобуса. Огледа любопитно малкия
селски площад, спря синьо-зелените си очички във
вцепенилата се от изненада възрастна жена с черна
забрадка и изчурулика към дребничка, мургава жена, на
която шофьорът подаваше огромен куфар.
– Пристигнахме ли, мамо?
Тази красива, млада жена ѝ бе позната отнякъде...
– Да, Даре, пристигнахме. – отговори тя на
детето и виждайки Божура, попита:
– Извинете, къде живее Неделчо Неделчев?
Неделчо Атанасов Неделчев. Знаете ли?
– Ела, дъще, ела! Майка съм му. Той вече
Неделчо...
"Мечти, ябълки и канела", 2014 г.
© Валентина Лозова All rights reserved.
