В София, човек отива да се разходи и да подиша въздух до кварталната градинка или близкия парк. В Плевен си имат Кайлъка, във Варна – Морската градина.

Във Фишерс, Индиана жилищните квартали са едновременно и паркове, и градини. Задните дворове на къщите са изпъстрени с цветни, а в случаите с къщи на емигранти от изтока, и зеленчукови градини. Трябва да сме справедливи обаче. Сред родените в САЩ също има немалко ентусиасти на градинарството, особено в Индиана – фермерски щат.

Тротоарите покрай къщите са равни и чисти и стават и за колоездене, а и по шосето не минават много коли, тъй като това са вътрешни за квартала улици.

Така беше квартала на моето детство в София. Къщички, в които живееха приятелите ми, зелени дворчета и спокойни улички, по които рядко минаваха коли. Там можехме да караме колела, да играем на футбол или топчета.

Тук във Фишерс, ако трябва да разходя себе си или кучето, просто излизам на улицата и тръгвам покрай къщата на руснаците, подминавам къщата на ъгъла, която по някакви причини вечно се продава, и продължавам нататък. Там от едната страна живее един рокер с жена си и кучето си. Той кара Харлей, има страхотен черен камион и коси тревата си с тракторче. Сложил си е ограда която е правена от фирма обозначена със странното за днешно време съкращение ККК.

От другата страна на улицата живее едно семейство, където малката ми дъщеря помагаше по математика на тяхната дъщеричка, когато беше в училище. Майка и е медицинска сестра и много не и върви с мъжете. Личи си по това, че те вечно се сменят. Освен това с тях живее и баща и, дядото на момиченцето. Дядото има навика да си паркира камиона на улицата, защото гаража им е вечно пълен с разни болкуци. Това създава затруднения на хората, които правят завоя покрай къщата им, когато се прибират у дома. Закона обаче позволява да се паркира на улицата и го търпим. Не съм чул някой да му е спукал гума или откраднал чистачките.

По нантък се върви през един квартал, който наричаме пенсионерският. Той е пенсионерски, защото там хората са по възрастни и не се занимават с градините и дворовете си. Те плащат месечна такса и с това се занимава фирма по поддръжка на ландшафта.

От техния квартал се свива покрай Ким. Те с мъжа и обичат градинарството и кучетата, и винаги слагат паничка с бисквитки за кучета пред градината си. Аз ползвам тяхната купичка да тренирам кучето си да не взима от чужди хора и места храна. Ким и мъжа и винаги се радват на кучето ни когато ни срещнат.

По нататък по тяхната улица живее Броди. Той е висок, към седемдесет годишен мъж с калифорнийски тен и лице на уестърн герой.  Броди обича старите коли и двата кипариса пред дома му. Гаража на Броди е винаги отворен през лятото и в него винаги, когато не е на работа Броди работи над поредният Понтияк, Форд, Кадилак или Шевроле от времето на Елвис Пресли.

В гаража свири музика от шейсетте, а халадилника на Броди винаги има студена бира за него и минаващите покрай къщата му съседи. Ей така, както си вървиш из квартала в горещ летен ден и още от далеч чуваш „Хотел Калифорния“ на Игълс. Заобикаляш единия от огромните кипариси, за които в квартала се знае, че са „децата“ на Броди, и виждаш Броди, заврял се под капака на някакъв Крайслер от времето, когато си се родил. Колата е толкова дълга, че Броди трябва да я пакира на пряко на двойният гараж за да се събере цялата вътре. Крайслера е кабриолет, никелиран, розово, червен с кожени седалки. Кой знае дали не е каран от самият Крал на Рок енд рола.

Здрасти, Броди! – казвам. Привет докторе. – отговаря Броди. Искаш ли една бира? Докато пием бира Броди пуши и ми разказва. Повече ми разказва за Крайслера. Много малко за себе си.

Аз за повечето неща се досещам. Труден и бурен живот в Калифорния, много надежди, много рок, алкохол и наркотици. Няма деца които да се интересуват от него. Жените от миналото му са се интересували предимно от детските докато децата им са били малки, а днес е останала единствено тази, която е намерил в Индиана, в тихото си пристанище.

Той почиства витрини на магазини и ресторанти. Собствен бизнас. Изкарва достатъчно, за да се отдаде на хобито си – старите коли.

Намира ги по хамбари и полета, ръждясали и забравени, с изгнили гуми, напукан никел и боя, отдавна замлъкнали двигатели. Докарва ги в гаража си, и там под звуците на „Хотел Калифорния“ те се раждат отново.

Отново заблестяват с причудливите си ослепително ярки цветове и двигателите им изръмжават с този непостижим за съвременните возила гърлен звук на осем цилиндров двигател.

Броди слага най-цветната си риза с къс ръкав, тъмни очила и се настанява на кожените седалки. Обикаля квартала за да се увери, че колата е в идеална форма. После я продава на някой и търси поредният стар, забравен от всички приятел, за да го върне към живота, съживявайки с него и част от себе си.

Броди умря през Ковида. Сърцето му просто спряло, каза жената която живееше с него.

Гаража се затвори завинаги, музиката спря и само двата могъщи кипариса се поклащат на летния бриз и тихичко си пеят „Хотел Калифорния“.