2 июл. 2013 г., 21:54  

Буря от спомени 

  Проза » Рассказы
1045 0 0
6 мин за четене

Беше един горещ летен ден, досущ като предния. Жегата беше непоносима, за този ден синоптиците вещаеха температурни рекорди. Ан си седеше вкъщи и се чудеше какво да прави, наскоро бе развила кратка теория, че задухът и скуката вървят ръка за ръка, но разбира се, това беше просто едно от нейните чудати хрумвания. След обстоен оглед на просторната ù стая, със стени боядисани в любимия ù тюркоазеносин цвят и запълнени с красиви картини в бели рамки, символ на обичта ù към изкуството, и мебели, подредени изцяло по нейно желание и вкус, погледът на момичето се спря върху една книга, оставена на албаносовото ù бюро навярно преди седмици.  Изглеждаше вехта, корицата ù бе смачкана, а името на автора бе съвършено непознато. “Идеално” – помисли си Ан и я взе. Изведнъж почувства въодушевление и се запита дали не държи истинско съкровище в ръцете си. Колкото и да се опитваше, тя не можеше да си спомни от къде има тази книга, но след кратък размисъл реши, че няма време да се тревожи за това. Премести се от кожения стол, на който седеше в голямото си меко легло, настани се удобно и зачете. Съвсем скоро, някъде между третата и четвъртата страница  усети как душата и разумът ù потъват из историята, където очите ù шареха ред подир ред и въображението ù старателно описваше случващото се.
Минаха минути или може би часове, Ан не бе наясно докато не погледна часовника си и установи, че е седяла неподвиждо с книгата в ръце цели четири часа. Изведнъж момичето се стресна ,че ако я прочете цялата на един дъх, утре няма да има какво да чете и би прекарала целия си ден отново в чудене. Решително затвори книгата, отбелязвайки докъде е стигала. Ан стана и я постави отново на бюрото си, но този път гледаше по съвършено различен начин на романа.  Изведнъж тя реши, че е време да прекара няколко разточителни часа сърфирайки в интернет. Включи компютъра си и отново седна на черния си кожен стол, който понякога използваше, за да се придвижва с него из целия апартамент, но за съжаление, когато Ан разбра, че колелцата му оставяха миниатюрни драскотини по паркета тя се почувства виновна и прекрати завинаги малкото забавление. Когато най-после компютърът бе готов за използване, момичето прегледа регистрациите си в няколко социални мрежи и ù хрумна идеята да провери пощата си. Тя знаеше, че е зазидана със спам и си помисли, че няма да е зле да я разчисти. След като записа името и паролата си, всичките и предположения се оказаха верни. Сякаш тонове ненужни съобщения се бяха събрали и я чакаха. Ан упорито триеше имейл след имейл на разни сайтове, които се опитваха да рекламират продуктите си, докато изведнъж не попадна на познато име.
~ ww.daniel.bradley@mail.th
Тогава реакцията на Ан бе неопределена. В първия момент тя почувства любопитство примесено с глуповато щастие, но след кратък миг, през който се появиха в главата някои болезнени спомени, всички чувства бяха заменени с тревога.

Да срещне отново това момче бе като да се върне назад в миналото, от което се е опитвала да избяга прекалено дълго време. И все пак, не можеше да повярва, че това е Дани. Не, не може да е истина. Дани бе първата ù любов, първа и несподелена. Изключително драматична и болезнена история, ако питате нея, но Ан беше наясно, че Дани далеч не приема нещата така. Той я отхвърли още преди да си позволи да я опознае. Бяха минали вече две години, но все пак тя усети някакъв трепет, прочитайки името му. С треперещи пръсти натисна бутона и писмото му се отвори.

“Здравей Ан. Знам, че не очакваш това, не и сега, но бях длъжен да ти пиша...
Минаха години от нашата среща, но знам, че ме помниш. Още преди месеци разбрах колко много общи познати имаме, натрапваха ми положителното си мнение за теб без дори да знаят, че имаме своята малка историйка. Казват, че си задобряла в писането, искрено се изненадах, преди си мислех, че си просто от онези наивни тийнейджърки, които вярват, че могат всичко. Без да се обиждаш, естествено. По-късно лично установих колко си добра. Свързах частите, разбираш ли? Сглобих пъзела, Ан. Вече знам истината, знам колко много си ме обичала. Ден след ден се ровех в страницата ти и четях разказите с по-стара дата, която отговаряше на времето, по което се запознахме. “Чувствах се ненужна, отхвърлена, пренебрегната. Знаеш ли какво е да бъдеш забравен от незабравим за теб?” – Думите ти ме изненадаха. Започвах бавно да осъзнавам, че просто си се притеснявала говорейки с мен, затова изглеждаше толкова нервна. А аз бях груб. Един ден, както следях страницата ти попаднах на разказ, отново писан от теб, който ясно показваше, че си ме забравила, пишеше за друг. Използваше таланта си за друг, описваше чувствата си към друго момче и мен ме заболя. До този момент не бях забелязал колко много бях свикнал да мисля за теб. Вече бях просто част от миналото ти и не можех да понеса тази мисъл, чисто и просто заради гордостта ми, аз не мога да бъда забравен, помниш ли? Обади ми се.
`Дани. “

Момичето препрочете писмото няколко пъти, думите на Дани непрекъснато кънтяха в главата ù. Тя си го представяше, представяше си как той е срещу нея и разказва всичко това. Беше толкова не типично за него, а в същото време съвсем спокойно можеше да се очаква подобна реакция. Ан не се разстрои заради момчето, а заради спомените, които прогаряха рана в крехкото ù едва сглобено сърце. Тя бе твърде емоционална, рядко показваше тази своя същност, но сега, когато беше сама със себе си позволи на тялото си една малка волност , позволи си да пусне няколко сълзи на показ и знаеше, че те щяха да са последните, пролети за Дани. Те щяха да служат за запечатване на всички рани, да изгасят всеки един пожар и да притъпят всяка болка. Ан  го познаваше  и знаеше, че арогантността и гордостта му не се поправят. Имаше някаква причина той да напише това писмо, но това определено не бе любов и тя знаеше това. След минути тя тихо избърса сълзите си, затвори очи и се опита да подреди мислите си, а после написа кратък отговор на писмото.

“Съжалявам Дани, не мога да се обърна назад, не съм тръгнала натам.” – Ан натисна ентер и писмото се изпрати. Без никаква емоция затвори пощата си и изключи компютъра, стигаха ù толкова писма за днес.  Момичето взе чантата си и излезе от вкъщи с ясната мисъл, че не знае къде отива, но и с простичкото желание и нужда да се разходи навън, където впрочем вече слънцето бе заменено от сиви облаци, а топлите слънчеви лъчи със студен дъжд.

© Теа Шадикс Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
Предложения