Беше един горещ летен ден, досущ като предния. Жегата беше непоносима, за този ден синоптиците вещаеха температурни рекорди. Ан си седеше вкъщи и се чудеше какво да прави, наскоро бе развила кратка теория, че задухът и скуката вървят ръка за ръка, но разбира се, това беше просто едно от нейните чудати хрумвания. След обстоен оглед на просторната ù стая, със стени боядисани в любимия ù тюркоазеносин цвят и запълнени с красиви картини в бели рамки, символ на обичта ù към изкуството, и мебели, подредени изцяло по нейно желание и вкус, погледът на момичето се спря върху една книга, оставена на албаносовото ù бюро навярно преди седмици.  Изглеждаше вехта, корицата ù бе смачкана, а името на автора бе съвършено непознато. “Идеално” – помисли си Ан и я взе. Изведнъж почувства въодушевление и се запита дали не държи истинско съкровище в ръцете си. Колкото и да се опитваше, тя не можеше да си спомни от къде има тази книга, но след кратък размисъл реши, че няма време да се тревожи за това. Премести се от кожения стол, на който седеше в голямото си меко легло, настани се удобно и зачете. Съвсем скоро, някъде между третата и четвъртата страница  усети как душата и разумът ù потъват из историята, където очите ù шареха ред подир ред и въображението ù старателно описваше случващото се.
Минаха минути или може би часове, Ан не бе наясно докато не погледна часовника си и установи, че е седяла неподвиждо с книгата в ръце цели четири часа. Изведнъж момичето се стресна ,че ако я прочете цялата на един дъх, утре няма да има какво да чете и би прекарала целия си ден отново в чудене. Решително затвори книгата, отбелязвайки докъде е стигала. Ан стана и я постави отново на бюрото си, но този път гледаше по съвършено различен начин на романа.  Изведнъж тя реши, че е време да прекара няколко разточителни часа сърфирайки в интернет. Включи компютъра си и отново седна на черния си кожен стол, който понякога използваше, за да се придвижва с него из целия апартамент, но за съжаление, когато Ан разбра, че колелцата му оставяха миниатюрни драскотини по паркета тя се почувства виновна и прекрати завинаги малкото забавление. Когато най-после компютърът бе готов за използване, момичето прегледа регистрациите си в няколко социални мрежи и ù хрумна идеята да провери пощата си. Тя знаеше, че е зазидана със спам и си помисли, че няма да е зле да я разчисти. След като записа името и паролата си, всичките и предположения се оказаха верни. Сякаш тонове ненужни съобщения се бяха събрали и я чакаха. Ан упорито триеше имейл след имейл на разни сайтове, които се опитваха да рекламират продуктите си, докато изведнъж не попадна на познато име.
~ ww.daniel.bradley@mail.th
Тогава реакцията на Ан бе неопределена. В първия момент тя почувства любопитство примесено с глуповато щастие, но след кратък миг, през който се появиха в главата някои болезнени спомени, всички чувства бяха заменени с тревога.

“Съжалявам Дани, не мога да се обърна назад, не съм тръгнала натам.” – Ан натисна ентер и писмото се изпрати. Без никаква емоция затвори пощата си и изключи компютъра, стигаха ù толкова писма за днес.  Момичето взе чантата си и излезе от вкъщи с ясната мисъл, че не знае къде отива, но и с простичкото желание и нужда да се разходи навън, където впрочем вече слънцето бе заменено от сиви облаци, а топлите слънчеви лъчи със студен дъжд.