Притвори очи от дима. Малко по малко осъзнаваше в какво се бе превърнала. Все още млада, толкова ранима, толкова страдаща, пробождана от сърцето си, желаеща, копнееща, обичаща, нараняваща повече от всякога, повече от всеки друг – себе си...
Мария усещаще болката, поразила сърцето и още мига на запознанството им, още от мига, в който с крайчеца на душата си усети това, което той се готвше да и причини без дори да го осъзнава. Сега дъждовните капки се стичаха по леденото стъкло пред капещите и очи, бледни, безчувствени към всяка ласка, която животът и беше предоставил, безразлична към всеки лъч щастие, идващ от чуждо слънце... Мария гледаше втренчено напред... всъщност назад - към посивелите спомени от една неизживяна любов с единствената такава. Знаеше, че се залъгва, знаеше, че я боли, защото тя сама бе направила избора да я боли. Не можеше да обвинява друг за собствените си грешки, но и не намираше отговора, който бе търсила в продължение на години, или поне на нея така и се струваше. Питаше с поглед защо сама палеше огъня на надеждата в изстрадалото си сърце, а после със същата факла изгаряше бавно всяка частица радост, останала и отпреди, оставяйки незарастващи рани...
Дъждът спря. Но не и вътре в нея. Мария угаси цигарата. Би могла да го направи точно в сърцето си без да усети нищо, сетивата и бяха отдавна притъпени към такива плътски изтезания. Можеше да разкъсва парче по парче тялото си, да губи капка по капка собствената си кръв, без да изпита абсолютно нищо. Думата „болка” свързваше единствено с Него и нищо друго не и напомняше така добре дните на отчаяние, както името му.
Машинално протегна изящната си ръка и с небрежен жест взе чантата си, излезе, намятайки палтото си и в следващата минута настъпваше газта в колата си. Всичко бе постигнала сама. Имаше каквото пожелае без ничия помощ. Само щастие не можеше да си позволи. Струваше и прекалено много, струваше и това, ковето отдавна бе продала, за да е на върха, на лъжовния връх, за часове, може би дори минути, откраднати, по-лъжовни от самия Него, по-грешни, по-изстрадани от измяната на самата себе си. Мария отдавна бе забравила достойнството си и рядко се сещаше за него, може би това бе от малкото неща, които наистина бе ценила у себе си, но изобщо не се поколебаваше да го хвърли в краката Му, ако това се искаше, за да сподели един негов миг. Но дори и това бе дала. Бе отдала всичко, което някога е притежавала истински. Имаше материята, но духа и се луташе и търсеше очи, които никога не бяха я гледали искрено, никога не и бяха вдъхвали надеждата, че гледат наистина нея. Гледаха през нея, през плътта и, която никога не бяха желали истински. Пръстите му докосваха плът, чийто аромат никога не бяха запомнили, кожа, настръхваща при допира с тях, клепачи, неспускащи се, за да запомнят всеки негов жест, движение... Устните му, макар поразяващо студени, разтяпеха само с дъха си цялото и същество, тялото и, покорили отдавна душата и подчинили, укротили една будна личност, изгубила себе си в тъмнината на неговите откраднати нощи.
Мария така и не намираше себе си. Всдъщност дори не се отитваше да търси, търсеше само него, преследваше мислите му, гонеше неговото време, радваше я неговото щастие, свое отдавна нямаше. Щастието и означаваше Него, а Него не бе имала и нямаше да има. Тя го знаеше, но усърдно продължаваше да се самоубеждава, че ще спечели поне троха от любовта му и ще намери покой в остатъците на вниманието Му, които той рядко се сещаше да и подхвърли. На нея не и стигаше. Доволна беше, но за кратко, усмиихваше се и вплиташе пръсти в косите му, сякаш опитвайки се да го вплете в себе си, но напразно разбира се, той я изтръгваше от себе си и захвърляше пропиляната и душа, оставяйки я сама в леглото си, пропито с болка и носещо аромата на вдама странници, различни, непринадлежащи си, изгубени в пропастта на вярванията си: Неговото бе в плътта, а нейното във всичко, което Той можеше да и предложи, т.е. в заблужденито, че и дава не плът, а скрита под нея любов. Ден след ден Мария унищожаваше себе си, продаваше плътта си за миг от неговата вечност, душа вече нямаше, той я бе завзел и отхвърлил, незачел.
Мария не се понасяше. Отдавна не бе себе си и нямаше нужда от това. Натисна газта за последен път... в живота си. Колата полетя в пропастта и след секунди се озова върху скалите, остри като ножовете, с които той цяла вечност бе изтръгвал сърцето от плътта и. Чуваха се отчетливи звуци като махало на часовник, отброяващ миговете до душевото и освобождение. Капки кръв падаха една по една, сякаш очиствайки я от неговото присъствие в духа и. Напразно се бе лишила от единственото, с което можеше да се чувства Негова – плътта. Сега бе само дух, лутащ се в болката на миналото си. А духът бе чувство, емоция. Тя все още усещаше. Усещаше по-силно от всякога единственото реално в живота си, единствената истина за нея. Мария все още обичаше... Него... Дори смъртта не означаваше успокоение...
© Гери Все права защищены