Притвори очи от дима. Малко по малко осъзнаваше в какво се бе превърнала. Все още млада, толкова ранима, толкова страдаща, пробождана от сърцето си, желаеща, копнееща, обичаща, нараняваща повече от всякога, повече от всеки друг – себе си...
Мария усещаще болката, поразила сърцето и още мига на запознанството им, още от мига, в който с крайчеца на душата си усети това, което той се готвше да и причини без дори да го осъзнава. Сега дъждовните капки се стичаха по леденото стъкло пред капещите и очи, бледни, безчувствени към всяка ласка, която животът и беше предоставил, безразлична към всеки лъч щастие, идващ от чуждо слънце... Мария гледаше втренчено напред... всъщност назад - към посивелите спомени от една неизживяна любов с единствената такава. Знаеше, че се залъгва, знаеше, че я боли, защото тя сама бе направила избора да я боли. Не можеше да обвинява друг за собствените си грешки, но и не намираше отговора, който бе търсила в продължение на години, или поне на нея така и се струваше. ...