Толкова очаквах да видя звездите. Стоях сам и се надявах. Стоях напълно сам, а край мен имаше толкова много нещастие. Далечните светове - това беше мечтата ми. Там трябваше да има живот. Може би езокинезата щеше да ми помогне да контролирам реалността, която честно казано беше напълно скапана. Дори и законите, която я поддържаха образно казано. Пропиляно време на Земята, за да науча основните уроци, които трябваше да усвоя така или иначе. Цяла вечност на бездействие с ясното съзнание, че краят рано или късно щеше да настъпи. Тази мисъл беше плашеща за някой, но за един, който искаше да открие смисъла на пътуването към Вечното съзнание, беше от първостепенно значение. В съзнанието ми пробяга следната мисъл "Твоят полет ще продължава вечно, а твоята крайна дестинация е тъмната празнота на далечното пространство!"

Много от нас бяха закърмени да вярват в красиви футуристични светове, пълни с какво ли не, но аз исках да видя истината, която да изпълни със смисъл собственото ми съществуване.

Дженая дойде близо до мен. Беше красива. Толкова ефирна - просто нереална.

- Ти никога няма да се откажеш. Сигурна съм. И дори да знаеш, че там просто няма нищо или е все същото като тук. Искаш да търсиш непрестанно.

Стараех се да избягвам погледа й, но усещах, че твърденията й не бяха напълно неоснователни.

Много космически търсачи бяха достигнали далечни светове и бяха потънали в нищото.

- Колко е кратък животът! - възкликнах аз. - А сме длъжни да намерим отговор на толкова много въпроси.

- Някъде там ще откриеш и отговора на своя собствен - усмихна се тя. - Все пак сме просто временни посетители на тази Земя. Някои ще извършат велики дела, други посредствени, а някои - просто няма да направят нищо.

- Тогава какъв е смисълът на живота? - внезапно я запитах аз.

- Толкова е просто - да следваш мечтата си, но трябва да си напълно наясно, че дори самото й следване има цена - при това твърде висока. В момента, в който не си способен да я платиш, може би всичко ще свърши незабавно.

Двамата си допадахме и просто не бях сигурен дали щях да открия някой друг, който да понася глупостите ми.

- Мечтата ми е да открия тайната на Вечния живот - открито й отвърнах аз.

- Не се знае обаче дали той би бил истинската ти мечта или едно вечно проклятие.

Погледите ни се срещнаха.

Прииска ми се тези години, пълни с младежка романтика и губене на време, да минат по-скоро и по-бързо. И най-накрая да започнехме да живеем истински. В крайна сметка далечните светове ни примамваха със своите дълбоки тайни, които може би бяха жизнено важни.

- Колко много искаш да успееш? - прошепна ми тя.

- Искам ако това е единственият миг, да го изживея добре - отвърнах.

По-късно постъпих в школата за кадети, където след тежки тренировки бяхме готови да полетим. Да полетим извън Земята - в новите и непознати светове.

Тогава разбрах - мечтата беше живот, а цената й енергията, която ни беше останала да го изживеем. Защото рано или късно огромна част от нас щяха да бъдат в лапите на смъртта. В непрогледния мрак.