Те се обичат. Намериха най-после сила и смелост да си го кажат.
-Обичам те! – погледна я в очите. Повтори двете думи. Беше му трудно. Никога до сега не ги беше казвал. А така много му се искаше. Няма майка, баща. Не! Какво говори? Има ги. В началото идваха, да го видят, да му донесат нещичко. Носеха го за него, а докато „уж майка му” разгръщаше, разчупваше, разделяше на залъци и поставяше всичко върху вестник, още не свършила, двамата стръвно се нахвърляха върху парченцата.
-Вземай де! Вземай, че ние ще го изядем.-
С тези думи „уж бащата” тъпчеше в устата си парченцата.
Не помни да ги е наричал мама и татко. Не помни. Може би като малко дете, като съвсем малко детенце. Може би. После започна да се крие от тях, при редките им посещения. А и те спряха да го посещават. След това разбра, че мъжът е осъден за нещо и е в затвора, а тя е заминала за чужбина. Малко ли отиват ей така да си опитат късмета.
-Нали идваха да ме виждат, защо престанаха - запита веднъж с вид на много загрижен за отсъствието им.
-Идвали са, не се ли сещаш. Така са заблуждавали, че проявяват загриженост за теб, за да не загубят родителските права.
На кого друг да ги каже тези две свети думички? На децата, които го заобикаляха? Какво чува от тях, освен обиди, кавги и все в този дух. Е, има и добри, но не всеки, който не е лош заслужава да му кажеш, че го обичаш.
Запознаха се с Нея случайно. Беше в града. Там на главната, в единия край на площада се беше разположил оркестър. Свиреха, пееха, нали знаеш как е. Събират се хора, слушат, някои оставят пари, други само слушат и гръмко показват колко много харесват изпълненията. Тези, които не харесват тази музика, просто не се спират край тях.
Той се спря. Гледа и слуша. Пее певец, свири китара, даже две китари, а барабаните бумтят, ще ти издънят ушите. Кефче, брат ми. В страни едно момиче. Нещо се озърта, гледа часовника, набира номер по телефона. Слага телефона до ухото си. Какво ли чу, та толкова се обезпокои. Май даже се изплаши и сложи ръка на устата си. Разплака се и за да не види публиката сълзите ù се обърна настрана. Бас китариста прекъсна и отиде до нея. Отстъпиха с две-три крачки, така че оркестъра да не им пречи и се намериха точно до Него.
-Добре де, да видим какво може да се направи. Успокой се! Стегни се! – прозвуча като заповед.
Двамата започнаха да обсъждат как да постъпят, какво да направят, за да спасят положението. Изпълнението на дуета беше обявено. Тази публика чакаше Нея. От разговора им Той разбра, че тя трябва да изпълни част от песните в дует с момче, което в последния момент отказва да дойде и ето ти проблем.
-Кои песни не можеш без него?
Момичето започна да изброява имената, за някои изтананикваше по няколко такта. Все познати. Почти всички му бяха любими. Пееше си ги сам. Той обича да пее. В дома често го караха да им пее. Нямаше време за отлагане. Той се намеси:
-Аз ще пея!
- Ти?
-Да! Дай ми тон.
Китарата прозвуча едва чуто. Момчето запя тихо. Момичето се включи , също тихо и:
-Готово! Излизаш! Да уточним.
Набързо определиха кое ще могат да изпеят. И ето ти го дуета готов.
Събраха очите на хората. Какво говоря. Побъркаха ги.
-Още! Още! – публиката крещеше, тропаше с крака, ръкопляскаше и искаше още. Поне още една.
Така се запознаха. И се занизаха дни на очакване, кога ще се видят пак и дни отлитащи като вихър, а те хванати за ръце.
За нея той разбра всичко. Живее сама с майка си. Едва свързват двата края, но не се оплакнат. Борят се с живота, но не се оставят да ги победи.
-Аз съм циганин. Това не те ли притеснява?
А тя се смее, дърпа му носа или едното ухо и през смях го пита:
-Ти от къде знаеш какъв си?
-Така пише в документите ми.
-Е добре де! Какво от това?
-Не се ли притесняваш?
-От божественият ти глас, от черните ти очи, от страхотната ти усмивка? От кое точно да се притеснявам.
-А майка ти?
-Какво майка ми? Тези въпроси си ги решавам аз. Тя няма думата.
-Ти разбираш ли, аз нямам нищо. Никъде, съвсем нищо нямам.
-И аз нямам. Живеем с мама сами, под наем. Родителите и са я изгонили, когато са разбрали за мен и ето вече седемнайсет години двете сами се борим в този живот.
Така всеки път ту едно, ту друго изясняваха, опознаваха, свикваха, със слабостите и достойнствата на другия. Докато стигнаха до свещените думички.
-Обичам те! – повтори и тя след него.
Дълго, дълго се гледаха, а след това се целунаха. Не със страст, а с любов. Без много опит, но с много желание. Две седемнайсетгодишни деца се целунаха..
-Боже, колко е часът? Ще закъснееш.
-Трябва да те изпратя. Да вървим.
Тичаха към дома ù. Държаха се за ръце, смееха се и тичаха.
Там пред вратата спряха. Той я прегърна и целуна. Тя леко го отблъсна.
-Върви, ще закъснееш! - Тя много добре знаеше какво ще последва, ако той закъснее и не искаше това да се случи. -Хайде де.
Той се затича. През цялото време тичаше колкото му позволяваха силите. Но закъсня. На вратата го чакаше дежурният възпитател.
-Седем минути и трийсет и две секунди.- леден глас и поглед вперен в часовника.
Момчето изпита желание да го удари, да го насмете на земята и да го пребие. Знаеше, че не може да стори това, но го пожела. Седем минути.
Възпитателят го придружи до спалнята. Всички вече бяха в леглата. Лампата загасена, а момчетата завити до ушите с одеялата. Възпитателят отвори вратата със замах и с някакво садистично самодоволство обяви:
-Той закъсня със седем минути и трийсет и две секунди. Сега всички ще споделите с него наказанието му. Седем дни никой от тази стая няма да излезе през вратата на дома.
-А ако прескочи през оградата? –глас скрит под одеялото.
-Ами нека да опита. Лека нощ. Ще бъда отвън пред вратата. Мислете му ако се чуе звук навън.
Възпитателят излезе и затвори вратата зад гърба си. Той знаеше много добре какво ще последва, но знаеше също, че през вратата няма да се чуе нито звук.
На сутринта Ваньо го намери увит в одеяло, навън на двора, встрани, доста далече от пътеката. Стана случайно. Две свраки привлякоха вниманието му и той погледна на там. Стъписа се. Затича. В първите дни на стажа се наслуша на какво ли не, но това което видя го изуми. Момчето лежеше, без да дава признаци на живот. Лицето посинено и окървавено. Тялото беше свито, но не от студ . Едната му ръка и единия крак бяха отекли и посинели до черно. Опита се да вдигне наранената ръка, за да провери предположението си. Последва зловещо изръмжаване, резултат на нечовешката болка.Ваньо се огледа, да потърси помощ. Не видя нийде никого. Затича към сградата, междувременно се сети, че има GSM. Набра номера и бързо обясни ситуацията.
-Ох, пак ли са наказвали закъснелия.
-За какво говорите. Тук е пребито момче.
-Кой се обажда?
-Аз съм тук на стаж. Психолог съм.
-Ами не знаете ли? Ако някой закъснее след излизане в града, възпитателите не санкционират него, а наказват всички. После те всички го смилат от бой. Бил той момче или не дай боже момиче. Колата ще дойде всеки момент.
Колата дойде. Санитарите пренесоха момчето върху носилката и отстъпиха на лекаря, който на место направи бърз оглед, за да определи състоянието.
-Ще се оправиш юнак. Какво, на кръчма или на дискотека?
Ваньо стоеше встрани до главата му. След последните думи на лекаря го набра яд. Момчето стене , а доктора се шегува. Видя, че то размърда устни. Надвеси се над него, за да го чуе, а то се опита леко да повдигне здравата ръка и да се усмихне. Погледна Ваньо. Очите му едва се виждаха изпод подпухналите клепачи, между които проблесна искрица. Ваньо се наведе и чу тихо, тихо.
-Тя също ме обича.
Ваньо му стисна ръката.
-Каква казва този хубавец? Помни ли нещо от снощния запой.
-Нищо не казва. Така Ви се е сторило – и погледна към момчето. То мигна леко с клепачи и се опита да кимне с глава. Разбраха се по мъжки. Друг не бива да знае неговата щастлива тайна.
© Снежана Врачовска Все права защищены