Марина се разхождаше сама из благоевградските улици. Лекият ветрец напяваше любовни песни в този септемврийски ден. Реката тихо шумолеше, а листата на дърветата се сбогуваха едно с друго, подготвяйки се за предстоящия си вечен сън. Тази вечер имаше пълнолуние.
Медено-русата коса на момичето се полюшваше от вятъра, а кафявите и очи проследиха тънката снага на реката. Марина слушаше любимата си песен – тази на природата. Изведнъж както си стоеше, замислена за живота, в тъмното забеляза мъжки силует. Тя се стресна и се огледа наоколо. Нямаше и живо пиле. Сигурно и се беше привидяло. Но след малко чу някой да говори в ухото и :
- Не е ли малко опасно да се разхождаме сами по това време? – забавляваше се непознатият, докато тя умираше от страх.
- Не мисля така.
- Нека ти се представя. Казвам се Борис. – каза той и седна до нея.
Марина го огледа. Тя беше очарована от външността му. Черна къса права коса с големи кафяви очи, които сякаш четяха в душата и. Дънки и черна тениска. Определено си ...