Миналото

„Днес миналото се забравя, утре бъдещето се избира от самия теб”

Това повтаряше баща ми всеки път, когато изкарвах 2-ка по някакъв предмет или пък се бях сбил с някого. Единствените смислени думи, които запомних от него, но винаги бях срам в очите му, постоянно го излагах и затова той дори до края на живота си не ме прие като свой собствен син. Израснах в богато семейство, имах всичко, което едно момче можеше само да сънува, но въпреки това не бях щастлив, защото нямаше никакви любящи чувства към мен.

Не знаех какво е това любов, знаех само – Пречиш ми, Махни се от тук, Не сега.

В очите на баща ми бях само един постоянно създаващ проблеми предмет, за него не бях човек, най-малко син.

Затова го мразех, мразех още повече, когато ми купуваше скъпи подаръци, защото той не ги купуваше с желание, а със задължение. Нямаше никакви чувства в него. Целият ми живот, изживян с него, не беше нормален. Нямах право да играя с нормални деца, винаги играех с богаташки деца, които в съзнанието им бяха само пари, те не почитаха нищо друго на този свят, освен парите. Минаваха се години и целият ми богаташки живот ставаше противен. Всеки ден едно и също, всеки ден харчене на пари на вятъра, всеки ден гледах съседите как си купуваха нови и нови неща, с която цена едно нормално семейство можеше да живее с години, всеки ден гледах как хора умират от глад. Затова бях твърд и буен, не се подавах на нито едно изкушение на богатството. С богатството не можеш да изпиташ истинските чувства на живота, а животът е кратък, особено когато го въртиш в един кръг. Умолявах баща ми да ме запише в нормално училище, да уча с нормални деца, които мечтаят за нормални неща, ала той направи следващата грешка в живота си и за пореден път ме нарани. Записа ме в училище само за богати родители, които можеха да си позволят децата им да учат там. Аз не исках дори да поглеждам това училище, исках да уча и живея в нормалния живот, за който можех само да мечтая. Казах му, че ако ме запише там, повече няма да му проговоря, а неговите думи бяха: - По-малко думи, повече работа.

Омразата ми към него надхвърляше всичко, както за него аз не бях син, така и за мен той не беше баща. Беше човек, който не ми позволяваше да живея живота, който искам.

За отмъщение не пипвах и да уча, често се сбивах с децата, които живееха в друг свят. Правех го за срам, ядосвах го и това ми доставяше удоволствие. Но никога не ме бе наказвал или бил. Крещеше силно: - Луди пари хвърлям за образованието ти, а ти смееш да ме унижаваш пред приятелите ми.

Естествено за мен бе поредната караница, за която не ми пукаше, на другия ден пак се прибирах със 2-ка или синини на ръцете. Като се прибираше от работа, беше залят от звънене на телефони от учителите, които ми преподаваха.

Нормално за мен бе, че той отново започваше да крещи. В очите му виждах желанието да ме хване и захвърли на улицата, но ако беше направил това, то тогава нямаше да има на кой да крещи. Къде е майката в тази сцена? Къде е другият по-мил родител, къде е тази майка, която да чете на детето си приказки за лека нощ? Тя бе починала още след раждането ми, виждал съм я само на снимка, пон някой път дори я сънувах, докосваше ме за ръце и се събуждах. Плачех след всеки сън с нея, плачех, защото бях сам, обкръжен от хора, които не знаят да обичат, които знаят само думата: Пари. Вече ми писваше от този живот, който водих, исках да водя спокоен и нормален живот, най-сетне да имам собствено истинско семейство, да имам неща, който съм ги изкарал с пот на челото. Нямах шанс да избягам, трябваше да чакам съдбовния ден, когато ще съм цар на себе си. Минаха се пет години, пораснах, вече не бях буйното дете, което всички познаваха, примирих се със ситуацията и започнах да уча. Започнах да постигам успехи, почувствах малко топлина в себе си, осъществявах малки, но сигурни крачки към мечтата ми. Аз имах ново лице, а баща ми? Той си остана същият, никога не беше доволен. След година разбра, че има тумор на мозъка, оставаха му дни/седмици/месеци, никой от лекарите не можеше да предположи с точност. Той не искаше да се оставя на смъртта толкова лесно. Подложи се на операции и нито една от тях не беше успешна. След като разбра, че няма шанс да умре от старост, той започна да пие. Всяка вечер след работа пиеше червено вино: Сине, знаеш ли защо пия винаги червено вино?

-         Защото бог ме е дарил с живот и сега иска да си го вземе. Аз пия божията кръв!

От неговите несвързани думи ми ставаше ясно, че неговият час ще удари скоро. Колко и болка да ми беше причинил, не исках това да се случва, всеки има втори шанс за живот, но не и той. Беше загубил разсъдъка си, започна да ходи по барове, напиваше се до неузнаваемост. Съсипваше си живота, който му беше съвсем малък. Аз стоях и нищо не можех да сторя, естествено, че опитах всичко по силите си, но на него не му пукаше. След около два месеца той се влоши толкова, че можеше само да лежи на легло и да говори. Нямаше сили да мръдне. Вкъщи винаги бе пълно с най-добрите лекари, колкото и добри да бяха, те чакаха само едно: Смърт. Болеше ме всеки път, когато го виждах да лежи безпомощен. Получих писмо от компанията, на която той беше шеф, че след смъртта му аз ще наследя поста му. Щях да откажа този пост, щях да продам всичко, дори и къщата. За мен бе шанс за ново начало и да забравя миналото. Не исках смъртта на баща си, но това е съдбата, самият той не искаше да живее повече. След две седмици положението му ставаше все по-тежко, погледът му бе мрачен, изпълнен с агресия. Една нощ бях събуден от лекар, защото баща ми умираше. Влязох в стаята му: Искам всички да напуснат  тази стая. Всички лекари излязоха. Останахме само аз и той. Седнах до него и го гледах как дишаше тежко, погледна ме с изморените си очи, очите му все едно бяха прекарали битка, битка, в която нямаше надежда: Знам, знам, синко. Знам, че ме мразиш и никога не ме беше приел като свой баща. Въпреки нашите непрестанни дрязги, аз те обичам и уважавам. Никога не успя да се пречупиш на изкушенията, никога не успя да станеш един от нас. Ти си твърдо и упорито момче. Искам само едно нещо от теб, момчето ми. Не приемай поста в компанията, продай къщата и започни живота, който искаш! Ти си готов за това!

След тези думи се разревах, баща ми хвана ръката ми, погледна към мен, усмихна се и затвори очи. На другия ден беше погребението, не знаех какво да правя оттук нататък. Толкова пъти съм мислел за този ден и точно когато беше дошъл, сякаш бях прекарал дълга и изтощителна битка с живота си. Отказах поста си в компанията, продадох къщата, част от парите ги дарих на сиропиталище, преместих се в друг град, купих си най-обикновено скромно жилище. Започнах нов живот, живот, в който отворих една нова страница, тази страница бе най-дългата. В тази страница за пръв път се влюбих, за пръв път почувствах щастие.