Сряда следобед в книжарницата имаше двама души – възрастен мъж, който се отбиваше да разгледа книгите почти всеки ден и младо момиче, което очевидно убиваше време до срещата си, тъй като често поглеждаше през прозореца. Спокойна, че гостите ѝ няма да имат нужда от нея, Марина се отпусна зад бюрото си и взе стария ръчен часовник, който стоеше до моливника. Прехвърли го през пръсти като броеница, след което го върна на място и отвори един определен файл на компютъра.
„Хей, знам, че мина много време, но намерих онзи часовник... Знам, че много държеше на него...”
Изтри последното изречение и погледна гневно към часовника, сякаш очакваше той да ѝ подскаже как да продължи. Всъщност този документ бе чернова за e-mail, към която се връщаше в спокойни следобеди като този.
„Здравей, не знам дали ме помниш...”
Какъв беше смисълът да пише, ако я е забравил? Звучеше глупаво. Часовникът я изгледа надменно и тя още повече се ядоса – в крайна сметка това беше просто един стар часовник с пукнатина на с ...