Черната коза
Дядо ми – бащата на майка ми, беше тъжен и деликатен човек. Той много рядко се усмихваше и като се напиеше, казваше на баба, че някоя сутрин ще го намери обесен на асмата в двора. Всяка вечер, той напиваше болката си с Мавруд, приготвен от лозето на двора. Спомням си, че през студентските години бяха пуснали една фанта, която много наподобяваше на изцеден сок от същото грозде и обичах да се наливам с нея, за да се приближа поне малко до бъчвите в избата на детството си. Тогава си спомнях и за песните на дядо. Такава песен може да те разплаче, само ако я изпее кървящо родопско сърце. Дядо ми имаше такова сърце. Беше сирак и все казваше, че се е наситил на мъка в тоя живот. Отраснал, висок, жилав мъж, живял в центъра на планината с повереното си стадо и, когато превтасал за женене, започнали да му търсят булка. Намерили му я в града, тя била на 16 години, диво и дребно момиче. Косата ѝ била по голяма от нея и като седнела да я реше, ветровете се събирали да разплитат къдриците ѝ. Дядо ми като я видял полудял от страст и набързо ѝ направил три деца. Баба ми не изглеждаше да е особено очарована от обстоятелствата, тя почти не му говореше и аз все си мислех, че му е сърдита за нещо. В редките случаи, когато ги чувахме да говорят, всички знаехме, че се карат. От двамата само дядо изразяваше обичта си на глас, но и това ставаше с чаша вино, малко преди да заспи в салатата. После баба ми го пренасяше на леглото. Всяка сутрин ставаше половин час преди него, за да му свари кафе от леблебия и да му приготви храна за работа. След кафето от леблебия, той изпиваше едно сурово яйце, яхаше се на колелото си и тръгваше на работа. И двамата работеха във фабрики, ние с брат ми играехме в двора на къщата, леля и вуйчо също живееха там. Бабини дружки бяха клисарката и попадийката. Те живееха на същата улица. Баба и тогава и сега е суеверна. Тя вярва във всякакви чудесии, а приказките, които ни разказваше, въпреки че тогава ги възприемах за истински, граничеха с фантастичното. Дядо ми пък, никак не се вълнуваше от подобни неща и стоически пропускаше през ушите си небивалиците. Винаги беше зает с нещо из двора и много се ядосваше на половинчатата работа на баба. При него липсваше нещо паянтово, недовършено, или изкривено. Каквото правеше, всичко изпипваше много бавно и прецизно, така сякаш от това зависехме всички. И работата му, и заплатата, която взимаше, всичко беше изчислено, до стотинка, минута и милиметър. Баба ми, напротив. Тя беше бърза като хала. За броени минути можеше да преполови заплатата си по нас, за час обръщаше градината, изчистваше къщата и наготвяше цял казан с храна. Дядо ми след нея минаваше и започваше да преправя всичко до милиметър, а когато се стигнеше до бюджета, стискаше останалите си зъби и ме пращаше до избата да му налея вино. И двамата бяха остри камъни и същевременно много различни. Със сигурност, ако можеха да се съберат деня и нощта в картина, тя несъмнено щеше да е нарисувана с образите на моите баба и дядо, но това го осъзнах малко по-късно, когато дядо се разболя от туберкулоза. Вкараха го в заразната болница и известно време виждах баба да се крие по ъглите и да плаче. Когато я питах защо плаче, тя изобщо не ми отговаряше. Когато след дълъг престой дядо се върна от болница, същата вечер всички се събраха да вечерят, а аз и брат ми се скрихме под масата. Тогава чух баба да казва на дядо:
- Взимай тоя ключ и утре в 5 часа да идеш да отключиш църквата!
Стана ми интересно и се повдигнах, за да видя ключа в шепата ѝ. Ключът ми се стори като излязъл от приказка. Тогава го грабнах от ръката ѝ и се затичах по коридора; след мен и брат ми, а баба вместо да ме скастри, ме настигна и извади от джоба на роклята си шоколадче Кума Лиса.
На другата сутрин дядо се върна от храма с една черна козичка. Тогава и баба, и леля, и вуйчо ,и майка ми и двамата с брат ми, всички се събрахме на двора, а дядо, като човек, който почти не е влизал в църква, започна да разказва. Отишъл в тъмно, отключил вратата на църквата. Светнал лампите и се прекръстил. Вътре било много тихо, а той имал чувството, че не е сам. Поизплашил се, така както може да се изплаши само невярващ човек, но решил да се покаже какъв смелчага е, изкашлял се за всеки случай да уведоми за присъствието си. След като отминало ехото, а тишината отново изпълнила пространството, той се убедил, че няма никой и се приближил до чудотворната икона на Иисус Христос.
- Очите – каза дядо, очите му така му бяха изографисани, че имах чувството, че като ме видя, една сянка слезе от тях и тръгна към мен. –
Как става тая работа бе жена? – чудеше се той, а баба не откъсваше очи от черното животно зад гърба му. Козата блееше и при всяка струна излязла от нейното гърло, жълто-зелените ѝ очи се пълнеха с блясък. Дядо продължи да разказва, как побягнал от страх, а на вратата се сблъскал с клисарката и от вълнение, започнал да заеква, а после като се връщал по пътя, козата излязла насреща му. Поогледал се той, нямало нито къщи, нито хора наоколо и се зарадвал, че може би това му е късмета и пак ще си гледа животинка, както в младините.
- Господ затова ми я спуска, за здраве и късмет – каза на баба той и се усмихна – нали затова ме прати, да си отключа късмета?
- Това е дяволска работа! Дяволът във всичко може да се превърне, за да те изкуши – ядоса се тя – и, когато най-малко очакваш, знае как да те излъже, а тая черна коза, дето си я домъкнал е като караконджуло. Да я махаш от тука, веднага!
Но как се отнема животинка от човек, който е израснал с животните, та дори и тази животинка да напомня лика на самия дявол.
- Да не си ми пипнала козата! – ядоса се дядо.
Трите му деца се строиха в редица и в градината настана такава разправия, че сигурно и комшиите от горната махала са чули.
- Докарал си ми дявола вкъщи, катранчеца да я смете дано! – провикваше се баба, вече от другия край на градината.
Дядо, обаче беше на друго мнение. Устрои единия празен кокошарник за дом на козата; направи ѝ ясла и щом чуеше баба от другия край на градината да се люти, хващаше въженцето на Пенка и отиваше да я пасе. Обикаляха двамата по цял ден по баирите, дядо все ѝ говореше: "Пенке, това, Пенке, онова," козичката си хрупаше доволно, пускаше мляко и дори не подозираше, за каква я взимаха. Веднъж тайно от баба, целунах козичката по муцунката и години наред си мислех, че ме е обладал зъл дух и някой ден ще се прояви и в мен. Баба ни разказваше страшни приказки, като не ни даваше, нито да пием от млякото на козата, нито да влизаме при нея, защото веднъж, докато излизала навън, баба я видяла как в тъмното тя се превръща в караконджуло. Караконджулото било в човешки размер и говорело с човешки глас, а опашката му се влачела из градината. Където минело, каквото дърво докоснело с огромните си нокти, всичко съхнело. На двора освен лозето, имахме нар, две смокини, вишна и мушмула. Лалетата в градината цъфтяха в кървави червени цветове. Проверявах всяко от тя, да няма някое мъртво растение, или наранено от нокти, дали има драскотини по боядисаната врата, но нищо не откривах. Минаха се седмици, но нито едно дърво не изсъхна, всичко в двора си беше както преди. Леля, вуйчо, мама, всеки си имаше собствен живот и ги вълнуваха различни неща. Баба все така кипеше в себе си и не ни даваше да припарваме до козата. Кафетата на дядо стояха студени на масата. Той започна да се връща все по-късно от полето, в къщата влизаше само в избата, да си наточи вино, а нощем спеше при Пенка. Една вечер дядо не се прибра и в онзи момент, за първи път чух баба да говори толкова много. Спомням си в мрака как прехвърчаше с мен до съседките си, за да ги пита какво да прави, после заставаше като статуя пред портата на двора и впиваше поглед в дъното на улицата. Към дванайсет часа, баба вдигна на тревога цялата къща. Вуйчо запали колата и тръгнаха да търсят дядо. Върнаха се след час, но нито дядо, нито козата бяха намерили. На другият ден, баба излезе на двора и започна да плаче. Плачеше толкова силно, че аз мислех, че дядо се е обесил на асмата. Когато излязох, видях баба клекнала до градината с лалета, а до нея клисарката и попадийката я успокояваха. Мама, вуйчо и леля бяха отишли до полицията.
- Заради дявола избяга. – плачеше баба – Онова караконджуло му оплете сърцето, казвах му да не го води ý дома. Затова не иска да ме види!
- Недей така ма, Анче! – успокояваше я клисарката надвесена над нея. Че какъв дявол е тая коза? Животинка е.
Не знам какво друго са ѝ говорили двете, но на другия ден рано сутринта, ходих с баба на животинския пазар да търсим пръч за курбан. Козлето беше бяло и кротко, но наплашено и едва го домъкнахме до вкъщи. Баба беше решила да му пролее кръвта, за да върне дядо. Същата вечер вуйчо намерил дядо при наши роднини и си го прибра. Тогава за първи път видях баба да му се моли; тогава за първи път я чух да го нарича с нежни имена и за първи път разбрах, че го обича.
Тя с времето се примири с присъствието на черното и бялото животно и спря да ги дели. За нея те въплъщаваха злото и доброто и никой не беше в състояние да я убеди в обратното. От цялата история се роди едно козле на черни петна. След тази случка, аз още се уча да познавам предрешенията на дявола, но всеки път, когато си припомня за целувката с черната коза, започвам първо от себе си.
© Силвия Илиева Все права защищены
Свързани произведения
Комментарии
-
Благодаря Ви много!
-
Всъщност козата вярно прилича на дявол. В наше село има една приказка - Коза, жена и циганин само бой ги оправят. (сега някой да не го избие на расизъм и сексизъм) Хубав разказ
-
Благодаря ти много, Роси!
Светли празници! -
Браво, Силви!
-
Марко, за мен е чест! Благодаря!
-
Силве, с този разказ ме грабна, вкара ме в една приказка с козата и времето спря ! Усетих се на края. Забавно, весело, носталгично, написано с много талант ! Поздрави !
-
Благодаря ти мила Наде!
Пепи, напиши го. Напиши Черна роза. Сигурна съм, че ще стане приказен! -
Охххх
колкото пъти погледна "последни коментари", тази "черна Коза" все я чета "Черна Роза"!
Какво да кажа за котилото няколко поколения вече в мазето на съседен блок, като ми се е случвало не една, а две черни котки наведнъж да ми минат път! -
Топло, увлекателно, поучително...Каквото и да напиша, малко ще е. Финалът!
-
Благодаря ти Рени!
-
Много си добра!
-
Благодаря ти за доверието и отделеното време, Лия. Да, много точно. Давах си сметка, благодаря от сърце!
Благодаря, Цвети! Много се радвам. Поздрави.
Благодаря за любими. -
Толкова жив разказ не бях чела скоро ... Притежаваш силата да грабваш интереса на читателя и да не го изпускаш от първото до последното изречение. Изключително впечатлена съм. Поздравления!
-
Всички си спомнихме какво е да си дете и да приемаш света по различно, по чисто и някак на шега...И то спомените ни придобиха и поетичното скрито в редовете ти. Както винаги, усмихваш дори и в тъгата и в спомените...
-
Краси, Костадин, Кети, Мини, Пепи, много ме зарадвахте, заредихте ми батериите и този дъжд, и усмивките, и топлите думи... Благодаря от сърце! Продължавам.
-
Така леко се лее... направо потапяш читателя!
-
Много ми допадна, стана ми мило на душата! Поздравявам те!
-
Силве, толкова хубаво разказваш, направо ме омая!
-
Силвия много интересен разказ си ни поднесла.а накрая как само ги събра Ин и Ян,ей караконджулке.Поздрав.
-
Топлина, самобитност, уют, мекота и любов...има много любов...черното и бялото... Изпитах истинско удоволствие от твоя разказ! Сладкодумница
-
Добро утро на всички! С добри думи да започне и вашия ден, искрени благодарности на всички! Дон Бъч, Стойчо, Светослав, Руми 🌹, благодаря за страхотните включвания, слънчеви хора! Благодаря за любими! При мен вали, но сега само отвън. Прекрасен ден на всички!
-
Прочетох с интерес и удоволствие! Разказваш изключително интересно, Силве, за което те поздравявам!
-
Чудесен разказ.
-
Колко силна е детската памет!Тя носи миналото на човека цял живот с неговия неповторим свят!
-
Затрогващ разказ. Любовта е и вяра, и вярвания.
-
Приятели, благодаря Ви много за отделеното време и стоплящите отзиви! Сърдечни поздрави, Иржи, Латинка-Златна, Марианче, Ангелче, Гавраил, зарадвахте ме. Благодаря за любими.
Лека вечер на всички! -
Хареса ми начина по който съумяваш да съчетаваш народните поверия със съвременния бит.
Поздрав! -
"аз още се уча да познавам предрешенията на дявола, но всеки път, когато си припомня за целувката с черната коза, започвам най-напред от себе си."
Добър финал!
Прочетох с интерес...
Хубава вечер, Плевел! -
Може би,защото навлезе в моите води,но такова удоволствие ми достави,Силве,с тоя разказ,че нито думите ще ми стигнат,нито звезди мога да ти сваля,колкото искам!...Разказваш увлекателно,а тия "щипки"хумор не пресоляват манджата,а възбуждат апетита за още ,също прилично дълъг ,с тема направо взета от живота,както и нормални имена на героите....Казах ти,че няма да ми стигнат думите да те похваля в най-най-превъзходна степен!!!
-
Благодаря ти, Розали! Светулче!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Все права защищены. Произведения являются собственностью их авторов.
