Стоях пред двуетажната, тясна като комин къща. Първият етаж е построен от дялани камъни. Върху него строителят е издигнал по-високия втори етаж от измазан кирпич и дървени греди.
В сянката на каменния зид, подобно на селски пес, се свиваше пряспа мръсен сняг. Снегът можеше да се види и по сенките на околните хълмове, които ранната пролет и голямото разстояние рисуваха в мръсно зелени тонове.
Огледах ъглите на къщата с неприязнено очакване. Под големите клони на единственото дърво имаше кучешка колиба, която бях пропуснал да видя на влизане в двора. В рядката жилава трева змийски си почиваше ръждясал синджир.
Едно „Ехо! Има ли някой?” се разстла самотно върху влажния двор. През вратата на мазето надникна бледото лице на възрастна жена. Постепенно слабата й фигура изплува от черния правоъгълник на вратата. Лицето й още повече посивя на студената светлина на ранното пролетно слънце.
̵ Няма, няма куче. – успокои ме тя.
̵ Добър ден! – поздравих.
̵ Добър да е. Влизайте.
Пред къщата имаше дървена маса, покрита с протрита мушама. Върху нея бяха наредени десетина буркана.
̵ Може ли? – попитах, сочейки с глава свободното пространство върху масата.
̵ Какво да може? – недоумяващо ме погледна жената.
̵ Да оставя багажа си тук. Искам да ви покажа най-новите продукти на канадската компания DSnax. Не плащате мито. Мито – free. Имате невероятният шанс, само днес...
Преди да започна работа в тази фирма не бях предполагал, че човек може да приказва като автомат. Пускаш левче и машината започва да мели... думи, думи, думи.
̵ ... нашите продукти са съвършените инструменти за консервиране, на пресни и готвени храни, горещи и студени напитки. Произведени са от висококачествени пластмаси...
Приказвам и продължавам да подреждам върху мръсната мушама лъскавите буркани със силиконови уплътнители на червените капачки. В паузата се усмихвам и докато го правя се сещам, че все не ми стигат пари, за да стигна до зъболекаря.
Забелязал съм, че ако кажеш на някого, че дадена вещ е направена от пластмаса, той веднага ще ти обясни, че пластмасата с тарее, че замърсява околната среда, защото много бавно се разлага на въздуха, че химическата промишленост дълбае дупки в озона. Но ако замениш единствено число с множествено... тогава вече положението се променя, като пред очите на слушателя се разкрива чудната картина на един необикновен свят, изпълнен от високотехнологични химични формули, в който няма невъзможни и обикновени неща. Хем всичко е възможно, хем всичко е необикновено. Необикновено възможно и възможно най-необикновено. И точно в този момент се чувам, че казвам:
̵ ... уникалната космическа технология на НАСА.
Страхотен завършек. Наистина всичко е възможно.
Потърсих резултата от думите си върху лицето на жената. Словесният поток я беше избутал пред единствения стол до масата и тя просто се беше отпуснала в него. Без съпротива, без махане с ръце, викове, протести, заплахи че ще извика полиция.
̵ Помислих, че идва инкасаторът за електрото. – каза тя по-скоро на себе си.
Седеше без да мърда. Погледът ù бе отпуснат – някъде далеч от мен и масата с подредени пластмасови съдове. Те проблясват на студеното слънце, а червените им капаци като фуражки, все едно са войници от някоя редовна войска, построени в правилни редици, в пълен контраст с разнокалибрения башибозук на стъклените буркани, покрити с ръждясали от многократното миене и варене капачки.
Ръцете на жената, с дълбоко изрязани нокти на тънките пръсти, лежаха на ръба на масата, почти докосвайки лъскавата пластмаса. Страшно ми се допуши. От приказването устата ми пресъхваше. А нея животът, като че отново, я бе напуснал. Моите хвалби на модерната химическа индустрия, космическите технологии на НАСА, WS Teleshop, National geographic и Discovery едновременно, въобще на целия човешки прогрес, MC Donalds & Coca Cola в добавка (двойно меню с картофки за вкъщи), цялата тази пледоария на моите петнадесет лева, които трябваше заслужено да получа от жената, ме караше да се чувствам нелепо, попаднал не на място, сякаш някой ме бе вмъкнал с помощта на Photoshop в картина на Йеронимус Бош. Художникът първо е нарисувал мръсно зелените хълмове, след това туберкулозните възли на голите черни дървета, сетне двора с ниския, едва до кръста каменен зид, самотната тясна и висока като комин къща, тук-там петна топящ се мръсен сняг, силуета на старата разкривена маса, покрита със захабена мушама, ръцета на една около петдесетгодишна жена, седнала на стол насред двора, с поглед, избягал някъде далеч, далеч, зад рамката на картината.
Грешка. Художникът първо е нарисувал избягалото куче. Може би жената търси него, в някоя друга картина. Може би се е заиграло с някое дете и не се сеща да се върне. Може би жената се надяваше, че кучето ще я отърве от натрапника, появил се в този чужд свят благодарение на високите технологии. Поточна линия за пластмасови изделия в Китай или програма за манипулиране на снимки, картини, образи, лица... Има ли значение.
Не бях на мястото си!
Дори студеният утринен въздух, който се изливаше в дробовете ми, бе като нарисуван. Сякаш вдишвах направо от тубата с боя. Докато дишат лепило, циганетата дали попадат в картини на Йеронимус Бош, или те предпочитат ярките цветове на експресионизма?
Постепенно мозъчните ми клетки се пребориха с хипоксията, причинена от десетата за тази сутрин цигара. Господи как обичам да пуша!
Жената се бе изправила до масата с кана домашно приготвен сок и наливаше от кехлибарената течност в две чаши, с петна от варовик по стените.
̵ Сок от ябълки. Заповядайте.
Поех чашата с благодарност и за първи път видях очите на жената – дълбоко хлътнали, с леко притворени клепачи, сякаш ги предпазваха да не видят нещо, което може да ги нарани или разстрои.
Оставих празната чаша на масата. Жената ми посочи каната.
̵ Налейте си още. Не се притеснявайте. Сигурно сте много жаден. Откъде идвате?
̵ От Стара Загора. – отвърнах, докато течният кехлибар изтичаше от големия съд в малкия.
̵ Студент ли сте?
̵ Не. – бързо, почти изплашено излъгах. Някои хора се хващаха на номера със студента и си купуваха. Като оня професор в Хасково. Накара жена си да купи два комплекта. През онези години българинът жалеше децата си, дори когато ги открие в очите на чуждите деца. Синът на професора се оказа студент в Германия. Дали неговият син продаваше пластмасови буркани? Или пренасяше багажа на немски домакинства, по тесните стълбища на стари берлински сгради, като много други български студенти. Дали някой германски професор щеше да му даде трийсет марки? Дали вселенският закон за всеобщата добрина работеше? Дали съществува изобщо добрината, или тя е само мимолетен полъх на въображението ни, като мах на пеперудени криле около запалената свещ, или случайно уловена от четката на художника сянка на наивност. Щом посегнеш да я достигнеш, тя мигом изгаря. Всъщност по това време наистина бях студент. Наистина се нуждаех от тези пари. Имах наем за плащане, и решимостта да покажа на родителите си, че мога да се оправя без тях в малък провинциален град, в условията на пълна икономическа безсмислица и страхотна безработица. Не исках да използвам такива трикове пред тази жена. Без дори да зная защо. Просто не можех да го направя. Не исках!
̵ Приберете си съдинките. Красиви са. Сигурно са много полезни. По-рано нямаше такива чудесии. – засмива се някак насила, извинително. – Ако синът ми беше тук... Като се върнат със снахата, ако иска ще купи. Пак минете. На мен не ми трябват вече. Ако младите преценят. Вие сега повече разбирате от нас. Повече знаете. Имате компютри...
Сепва се за момент. Очите й отново потрепват в гнездата си, като птичета, които подплашени от спомена за отминала буря, се готвят да литнат. Някъде далеч, далеч. Там, където няма болка, няма бури. Може би в онази картина, където изгубеното куче е намерило отново момчето и сега скача около него. Животът отново изтля в очите ù. Остана така да мъждука като пламъка на газена лампа.
̵ Моята пенсия е шестдесет и пет лева. Колко струват? – кима с глава, някак едва оживена.
̵ Тридесет лева. – отново излъгах.
̵ О-о, много са, синко. Много са. Не знам. За момент си помислих – десет лева. Ама тридесет... Ние тук сме си като на село, нищо, че сме граждани. Гълъбово не е голям град. Нали си го видел, като си минавал. Ти с кола ли си?
Кимнах с глава.
̵ Ние си гледаме едно-друго. Не сме останали така. Пари може да нямаме, ама гладни и жедни, не ходиме. – засмя се жената. Ха налейте си още. Айде де. Не се притеснявайте.
Пръстите с дълбоко изрязани нокти побутваха леко най-близкия буркан, сякаш го приканваха да събере пластмасовото си войнство и да се прибират в найлоновите торби.
Докато доливах в чашата си ябълков сок, за миг само, но се почувствах у дома. Ето че загасям цигарата си в една обърната върху масата капачка. Грабвам една от дървените касетки, пълни с компоти и потъвам в мрака на мазето. Нареждам бурканите: компоти, чорбаджийски чушлета, кисели краставички, лютеница, тиквички, кьополу... „Какво не може да бъде консервирано в буркани?” – изненадвам се от собствената си мисъл. „Знам ли.” – отвръщам си сам. „Може би картината от едно утро в двора на тази тясна като комин къща, на края на Гълъбово. Или пък разговора с една жена – около петдесетгодишна, слаба и аскетична, досущ като портрет на фламандски живописец. И разбира се едно избягало от картината куче. Кой може да затвори куче, което е избягало? Кучкарите. А ако е било нарисувано? Е, тогава само художникът, който го е нарисувал.” Така си говоря сам.
Жената отново изглежда някак отнесена. Отсъстваща. Като че ли мисли за нещо. Нещо което е много далеч от тук. Посягам с две ръце към найлоновите торби, отново приютили гордостта на китайската химическа промищленост. Точно срещу мен, в студения пролетен въздух се носи червен балон. Голям колкото надуваема плажна топка. Стените му изглеждат някак здрави и плътни. Съвсем кръгъл червен балон. Носи се бавно, а канапът му виси. Закача се в короната на дървото и остава така.
̵ Къде е кучето? – сещам се. Махвам с ръка към празната колиба пред дървото. Старая се да гледам така, че хем да виждам колибата, хем да не забелязвам балона увиснал над короната на дървото.
̵ Умря от тения. Преди две години. Синът ми не иска да вземе друго.
̵ Не е добре така. Двор без куче... – усмихнах се. Тъкмо да ви пази от такива гости като мен, дето все пари искат. – опитах да се пошегувам.
̵ Синът ми го занесе при ветеринаря. Мислеше, че са го отровили. На пет години беше – младо куче. Та докторът му каза, че е тения. Заръча му да се прегледаме в болницата. Слава богу децата и внуците са здрави. На мен ми откриха. То аз повече се въртя из двора. Животни не гледаме. Само кучето дето беше. Да помета двора. Да подредя. Да нахраня животното. Аз все се занимавах с него. Два пъти вече ме оперираха. Рязаха, каквото рязаха. Пак се появи. С един дроб съм, та в него голям възел. Сега като се задъхвам все тук седя. Дори до магазина да отида се изморявам. А ей къде е – в края на улицата. – вади дясната си ръка от престилката и махва към улицата. – Казват още най-много година. Лицето ми затуй е такова сиво.
Млъква. Отново прибира ръце в престилката си. Лицето ù още по-сиво отпреди. Въпреки слънцето въздухът беше все така студен и стъклен. Отново се появи чувството, че съм попаднал където не трябва. Все едно съм влязъл в чужда спалня, докато човекът е бил под душа. Сега се е появил както майка го е родила и аз не знам как да се измъкна, без всичко да започне да изглежда още по-глупаво. Всъщност дори така не беше.
Гледах безпомощно жената. Хлътналите очи зад полупритворените клепачи. Спокойните ръце. Не знаех какво да й кажа. Екзекуция! Точно така! Все едно съм станал свидетел на екзекуция. Случайно бях попаднал на ешафода и трябваше аз да кажа нещо успокоително на смъртника.
Не знаех какво да кажа на тази жена. Няколко години по-късно, когато баща ми почина и говорих с него за първи път насаме, в присъствието на около 30-40 роднини и приятели, вече знаех думите, които не можах да кажа приживе нито на него, нито на тази жена. Онези думи, които оживяват винаги само след смъртта на човека, за когото са предназначени.
Червеният балон се откачи от дървото и бавно се понесе през разтопеното от слънцето стъкло на пролетната утрин, разклати се присмехулно до комина на къщата и се скри зад покрива.
Казах ли нещо? Не помня. Мисля че просто взех торбите и бавно излязох на улицата. Обърнах се да погледна жената. Стоеше все така до масата, с ръце в престилката, леко наведена над бурканите с компоти, сякаш търсеше да види нещо в тях или бе забравила броя им.
Вдигнах торбите и бавно поех надолу по улицата. Какво се случи? Случи ли се нещо? Случил ли се бе този разговор. Примляснах, за да усетя ябълковия сок, но цигарата беше изгорила и последната молекула от вкуса му.
Тогава отново съзрях червения балон. Огромен, сякаш напълнен с алена кръв , идеално кръгъл. Ту се показваше между покривите на къщите, ту те отново му даваха заслон. Връвта му все така висеше подканващо.
© Димитър Ганчев Все права защищены