Когато мълнията порази изсъхналото старо дърво пред входа на пещерата и то избухна в пламъци, Човекът бе обзет от неистов ужас, дълбоко вкорененият в съзнанието му първичен страх от неизвестното му внушаваше суеверно благоговение пред разрушителната сила на майката Природа. Демонстрацията на нейната мощ го накара да се свие в една ниша на няколко стъпки от входа и неподвижно да чака, докато отново стане безопасно да излезе навън.

 Когато първоначалният уплах премина, Човекът бе обзет от всепоглъщащо любопитство, което го подтикваше да разбере всичко за новото явление - Огъня! Когато се спусна вечерта и мастилено-сини ивици небе набраздиха червеното зарево на залеза, във въздуха се прокраднаха едва доловими нотки хлад. Угаснаха последните лъчи и мракът покри с кадифената си пелерина земята, само горящото дърво все още излъчваше светлина, озарявайки пространството наоколо и държеше на страна всички опасности. Трептящите пламъци сякаш хипнотизираха Човека, а примамливата топлина, която едва достигаше до убежището му, го подканяше да излезе и да се приближи. Той се подчини на този безгласен зов, седна на покритата с топла пепел земя и се загледа в танцуващите огнени езици. Сгря изнуреното си тяло и почувства задоволство и лекота, неспохождали го до този момент. На грубото му лице се появи усмивка. Пред очите му се извиваха и преплитаха златни и медночервени струи светлина, издигаха се плавно към небето, а после подемаха своя танц с вятъра. Накланяха се във всички посоки и разпръсваха наоколо безброй искри- малки парещи светулки, угасващи насред краткия си полет. Във въздуха се разнасяше лютиво-ароматен дим, острият му дъх щипеше носа и насълзяваше очите, ала Човекът бе очарован от мириса на горящата дървесина и благоуханието на разтопена смола. Тишината на нощта този път не бе така потискаща, изпълни я мекият пукот на пламтящите клонки, плътният глух звук на укротената стихия. Огънят бе добър, това се разбираше от всичко наоколо и Човекът бе щастлив, че получи този подарък от бурята.

В следващите дни той разбра, че Огънят, също като него, има нужда да се храни. Подхвърляше му сухи клонки и пламъците лакомо ги поглъщаха като изгладняло животно, оглозгващо кокал. Когато Човекът търсеше храна за себе си, търсеше и за своя Огън, събираше дърва и ги трупаше пред пещерата. Все повече опитомяваше новата си придобивка и се учеше как да си служи с нея. Колкото и полезен да беше обаче, Огънят си оставаше опасен. Човекът го разбра когато се опита да го докосне - плахо протегна ръка, сякаш да погали някое непредсказуемо животинче, но в същия миг се разкая за постъпката си. Парещата болка, която се стрелна по ръката му и мехурите, появили се по кожата му, го накараха да бъде по- предпазлив и внимателен, както и да изпитва още по-голямо страхопочитание. Осъзна, че притежавайки Огъня, притежава огромна сила и никой враг не би се осмелил да го нападне с такъв силен съюзник на негово страна. Огънят го накара да се чувства уверен и силен. И могъщ! Научи се да ги контролира, да го насочва, да го превръща от малка искрица в буйна клада и отново да го укротява до спокойно огнище, на което да приготви храната си. Понякога дори го оставяше да заспи - ако не го подхранваше със съчки, Огънят замираше, ярките пламъци се свиваха, мъждукаха едва-едва и изчезваха сред нажежените въглени. Догарящите главни приютяваха в дълбоките си пукнатини червения живец, малката светлинка пулсираше с всеки полъх на вятъра и оставяше след себе си нажежени до бяло ивици, които после се превръщаха в пепел. Жаравата сякаш дишаше, спокойно и равномерно - като заспало живо същество. Дори в това състояние, Огънят пак бе красив и Човекът не веднъж го наблюдаваше с възхищение. Не се страхуваше от привидната му липса, защото за да го събуди отново бе достатъчно да разрови жарта, да хвърли няколко дърва и да го разпали с дъха си - съвсем скоро пламъците лумваха отново. Бе го опитомил и подчинил напълно, привикна с него и с времето спря да забелязва красотата му. Познаваше го и вече не изпитваше интерес - просто го приемаше за даденост, също като пещерата, в която се приютяваше, като течащата наблизо река, като невидимия вятър...

Една вечер, лежейки в безопасния ореол от светлина, Човекът вдигна поглед към обсипаното със звезди ясно небе. Мекият им блясък и загадъчното трептене, необяснимият им произход и независимото им съществуване предизвикваха у него някакво непознато чувство на копнеж и меланхолия. Разбра, че дори изкачвайки най-високите дървета, не може да се доближи до тях и това го караше да се чувства безсилен и незначителен. Понякога му се струваше, че са се спуснали по-ниско и по-близо, мамеха го и го привличаха, само за да му се изплъзнат зад някой носещ се по нощното небе облак. Всяка вечер съзерцаваше най-ярката от всички, Неговата Звезда, любуваше и се и сякаш колкото повече я гледаше, толкова повече се доближаваше до нея. Взираше се, докато настъпеше утрото и блестящите точки се стопяха сред лазурната синева...

Започна да се дразни от лютивия пушек от огнището, който замъгляваше очите му със сълзи и, издигайки се към небето, затъмняваше деликатните лъчи на звездите. Ядосваше се, че яркостта на пламъците го заслепява и му пречи да вижда звездата в пълния и блясък. Мислеше се, че ако досадният пукот на горящите дървета престане за миг, може би ще успее да чуе вълшебния звук на небесните тела. Една нощ, когато небосклонът бе ясен и звездата светеше особено ярко, Човекът реши да приспи Огъня, беше го правил и преди, нямаше от какво да се тревожи. Звездата бе специална и трябваше да и отдаде цялото си възхищение, да и посвети цялото си внимание, без да се разсейва от нищо друго. Ако искаше да я накара да слезе при него, първо трябваше да се погрижи Огънят да не я засенчва с блясъка и топлината си. Пред нейната бледа деликатност и ефирност, Пламъкът изглеждаше груб и примитивен...

Погълнат изцяло от обсебилата го звезда, Човекът напълно пренебрегна задължението си към Огъня, остави го гладен и той тихо и неусетно изгасна. Този път не остана нито едно живо въгленче, нито една искрица живец. И макар Звездата да блестеше като диамант на черния кадифен небосвод, светлината и не бе достатъчна да разпръсне сгъстяващите се сенки. Тя едва мъждукаше в сравнение с яркия блясък в очите на дебнещите иззад дърветата диви зверове. Вятърът прониза човека, нощният хлад го скова, мракът го притисна отвред, заплашвайки да го погълне, а тъмното небе сякаш всеки миг щеше да се срути върху му. Нямаше я ярката светлина на Огъня да прокуди заплашителната тъма, нямаше я живителната му топлина, която да спре мразовития вятър и да прогони студа, нямаше го веселото пращене, което да заглуши зловещите звуци на нощта. Само Звездата блестеше горда, недостижима и безразлична, пръскаше своето красиво студено сияние и сякаш му се надсмиваше от небесния си престол. Човекът коленичи пред изгасналото огнище, опитваше се да го разпали докато остана без дъх, задавен от разхвърчалите се сажди, зарови ръце в топлата сива пепел и зарида. Горчивите му сълзи се стичаха по грубото му лице и попиваха безследно в сухата напукана земя. Обзе го отчаяние и безсилен гняв, после първичният страх взе надмощие и го накара да се скрие във влажните студени коридори на пещерата - негостоприемно, но безопасно място, в което да дочака утрото.

Заредиха се безрадостни дни и изпълнени с напрежение нощи. Останал отново слаб и беззащитен, Човекът бе постоянно нащрек за опасности и заплахи, не му оставаше време да съзерцава небето и безполезните му звезди. Когато силният вятър подгонеше тъмни буреносни облаци и начупени мълнии раздираха небето, Човекът се обнадеждаваше, затичваше се към бушуващата стихия и обзет от радостно очакване наблюдаваше самотните стари дървета, сякаш протегнали клони да се предпазят от огнения гняв на небето. Когато тътенът на гръмотевиците се отдалечеше и ослепителните светкавици утихнеха, Човекът отново изпадаше в униние и с часове стоеше под проливния дъжд, незнаейки накъде да поеме. Природата все така му отказваше своето благоволение...