Краят на малката тиха уличка с поникналите по тротоара й таратайки, е ей там. В сърцевината на големия булевард, от който идва все по-силен шум и глъчка. Когато влизам в него, спирам за миг да погледна към единия и към другия му край. После поемам сред кипящия поток от стотици човешки фигури.
В друг град чувството е различно. Няма го очакването, че всеки момент може би ще видиш някой познат. Помня, че преди време, може би когато знаех доста по-малко работи и не ме занимаваха безброй асоциации, можех да се отпусна и да почувствам самия дух на един такъв поток. Но последните години умът ми е натежал от разни неща. Дърпа ме като котва към тихите отклонения на уличките. Той, ние, понякога имаме нужда от спокойствие. Някое място, където да помислим върху всичките неща, дето „ни” вълнуват. Да се убедим отново в тяхната последователност, да преговорим логиката, която вече толкова време ни предпазва от опасности.
Вървя напред, но близо до сградите, където човек може да се подпре на някоя стена в случай, че изведнъж изгуби сили. Сега големият поток по-скоро ме натоварва. Хората ме плашат на моменти.
Преди години аз и умът ми не познавахме съвсем добре хората. Но с времето започнахме да ги разконспирираме. Понякога се чудя дали и аз не съм имал пръст в тая работа, дали не ги промених в някаква степен. И сега, мъжът, който идва срещу мен, може би ще разбере това и ще опита да си го върне. Поглежда ме за няколко мига с подозрителните си очи, но съвсем достатъчно. Вече знае колко зле се чувствам, че се мисля за неудачник и така нататък. Направо беснее пред погледа ми, защото усеща, че си приличаме, че аз също съм разбрал някои неща за него, също толкова лесно. Някои срамни неща, за които този мъж е посветил живота си дотук да прикрие.
Съжалявам, човече - споменавам наум, след като се разминаваме, - накарах те да се усъмниш в разните там твои си работи.
Но от друга страна - намесва се умът ми трезво, - по-логично е да не съжаляваш. Защото искаш и другите да се почувстват като теб. Да видят какво е, поне за малко.
Не, всъщност вече не искам да знам нищо за това. Но накъдето и да се обърна съзирам все такива ядосани, смутени или престорено-разсеяни физиономии, които дори и без да са ме видели, вече са доловили, че някой ги е разкрил.
Една жена. Погрозняла от притеснение, че навярно никога няма да има сигурен живот, за който е мечтала. А до нея друга, която е прахосала най-хубавите си години да спечели вниманието на обществото. Зад тях мъж с неопределима възраст, осакатен от някаква велика и несподелена любов. И макар вече да е намразил жените, тяхното присъствие навярно ще продължи цял живот да го сковава. Леко се блъска в мен, когато се разминаваме.
-Прощавайте! – казваме си в един глас.
Всички психологически зрели пешеходци поглеждат тайно към скъпите коли на улицата, докато в сърцата им се наливат злоба и завист. Което пък помага на мен да овладея за момент личните ми негативни усещания.
Но малцина освен мен си дават сметка, че хората от колите съвсем лесно долавят, подобно съвършени радари, всичката тая завист и неприязън. Заради която си заслужава да живеят. Това е нещо като тяхната малка тайна. Някои от тях знаят, че аз знам. Понякога се поглеждаме за миг (макар вече дори и това не е нужно). Премерваме сили. Но те имат някои предимства. Знаят, че в тях са козовете, въображаемите карти, с които се играе тук. И че в голяма степен си приличаме.
Не ти трябва да си кой знае какво, подсказва умът ми, да видиш, че така нямаш шансове. Но ако се замислим логично... Може би някой път ще успееш да ги надвиеш, стига да разбереш как можеш да ги разобличаваш.
Но напоследък все повече ме вълнува онова нещо. Дали аз направих всичко това, или обратното. Помня, че едно време беше друго. И аз и светът бяхме различни. А сега сме стари. Като изхабени политици, които започват да търсят вина един в друг.
Днес умът ми е жертвоготовен. Казва ми ние да поемем вината. Казва, че така всичко ще свърши тук и сега. Което си е било цяла победа, пред възможността да се провалим безславно в една борба с безбройните компоненти на битието. Някъде зад всичко това се беше появила някаква красива пречистваща тъга и си беше отишла.
Поглеждам към всичките тия отражения наоколо, върволицата от болнави фигури и си мисля, че ако животът ги попритисне още малко, в един момент наистина ще започнат да издирват тайнствения престъпник, отговорен за всичките неволи. Дори имам чувството, че някои от тях ме търсят и сега.
А спомням си за недалечните времена с най-силни фобии, когато не мислех, че някога пак ще се разхождам по оживена улица. Сега (все едно, че се наблюдавам отстрани) толкова стабилно напредвам сред врявата. Премествам единия крак, после другия. Опитвайки да сглобя заобикалящата фрагментирана обстановка.
Някаква пухкава котка изскача напред. А после съвсем неочаквано, един мъж я хваща и я слага на рамото си. Отначало животното опитва да се измъкне, но после се успокоява. Чувам мъжът как се смее, докато отминава. Съвсем не вярвах да срещна някой, който не дава и пет пари за цялата лудница, в която са се впрегнали всички. Някой, който не крои сложни планове как да си върне любимата от младините. Който дори не е мислил, че животът му е могъл да бъде нещо по-добро от това, което е. Този мъж е дълбоката същност на потока. Може би на всеки оживен булевард има по един такъв човек. Другите хора също са го почувствали, някак са се размърдали. Станало ми е леко. За момент ми хрумва идеята, че имам някаква заслуга за появата му, че го призовах.
Но едва ли е така. Тогава отсреща се появява друг мъж, който тича по тротоара. Застиналото му лице е насочено настрани в далечните витрини и като че ли цялото му съзнание се намира там. Мускулите му се напрягат в хармоничен такт и като цяло ми напомня на римски войник, каквито съм си ги представял едно време. После лицето му се извръща към сградите от тази страна. Почти не обръща внимание на останалите, но не се блъска в никой. Повечето хора биха казали, че и в този мъж няма нищо необикновено, но не е така.
Усетил настроенията ми, умът ми алармира да не бързам да се радвам на тези обнадеждаващи видения. Защото, каквото и да представляват, те нямало да ме освободят, а щели да ме поробят по нов начин. От тях съм щял да си създам просто нови модели за подражание.
Тогава дочувам отстрани някакво почти безсмислено тананикане. Едно момиче върви и си пее тихо. Тя може би не осъзнава, но аз разбрах коя е. В този момент тя е сърцето на потока. Обръщам се нанякъде да не стресна кроткото й съзерцание и усещам как преливам от благодарност за цялата благодат, която се появи все едно от никъде. Започва да ми се струва нещо, което ме кара да се засмея, че тъжните и твърде сериозни хора наоколо не са напълно реални. Че светът не е така солиден и в известен смисъл може да се променя.
Въпреки това умът ми остава бдителен. Той ще пази събраните данни за хората, че не са такива. Че всъщност са пресметливи, тъжни и зли. Предупреждава ме, че вероятно съм започнал да полудявам. Но, в края на краищата, не е ли това, което и двамата искаме, да се почувстваме малко по-добре?
26.11.2011г.