Тя влезе пъргаво в колата и се настани на задната седалка с изражението на пакостливо духче, което с неохота се е съгласило временно да се поукроти. Мирон подкара по опустял булевард, вече оранжев от крайпътните лапми, но не се сдържа и погледна в огледалото, за да изучи момичето. Стори му се недорасла, вятърничева - типично по детски, и нехайна, сякаш бе тръгнала на невинна разходка, а не да продава ласките си срещу пари. Видя сламеноруса коса, най- вероятно естествена, защото не тъмнееше в корените, под нея закачливи очи и красива уста с дебели полуотворени устни зад които похотливо се превърташе език. Вече бе забелязал, че предпочита да гледа навън, към прелитащите гледки и още не бе сигурен дали е от смущение или просто бе високомерна.
- Няма да отиваме далеч. – опита да разсее тревогите ѝ, а тя отвърна бързо и с безразличие:
- О...все ми е едно къде ще отидем.
Сега преминаха покрай ябълкови дървета с овехтели от жегите листа. Скоро щеше да настъпи нощната хладина, а хора и животини щяха да подхванат разходки из летният мрак в търсене на любовта. Вече пред всяка насрещна кола просветваха фарове и Мирон крадешком поглеждаше в огледалото към момичето отзад, което все повече го смущаваше с детинското си изражение.
Макар да бе напорист ухажьор и настървен любовник, той знаеше какво ще последва. В миговете преди да срещне голата младост, устата му се сковаваше от сухота, която издайно изопачаваше думите му; коленете му омекваха от слабост с всичките си продажни хрущяли, а сгорещена кръв изпращаше тласъците на сърцето му направо в гушата. Погледна отново в огледалото. Сега момичето се бе облегнало със затворени очи назад и той се наслади на бялата шия и на очертанията на гърдите ѝ, уж момински, а видимо започнали да натежават под дрехата. Така изглупяваше Мирон, когато се окажеше в компанията на жена и после изминаваха часове и дни, в които се наслаждаваше на спомените си от преминалата близост с чуждата кожа. Мъж, в наглед здраво семейство, вече нагазил в блатото на рутината, с годините той доби безразлично изражение, макар под смиреният вид да се криеше копнеж към приключения и мечта за низ от изневери.
Веднага след сватбата, жена му Димитрина въздъхна с усмивка, седна с доволно изражение на пейка в тясното им дворче, сложи и двете си ръце върху наедрелият от бременността корем и с вдигната към небето шия, досущ като лебед, благодари на бог, че ѝ остава съвсем кратък път да заслужи изцяло появата си на този свят. Скоро роди и оправда напълно щастието си. После, без да губи време, насред трополене на съдове и кухненска пара, понесла мирисът на любими ястия като шал из цялата къща, тя се зае да угоява себе си и детето. След няколко неусетно изминали години, Димитрина заприлича на торба в която втасваше тесто. Все пак не загуби напълно моминската си похотливост и често нападаше Мирон с мазната уста, целуваше го с език грапав от трохите, опипваше го безцеремонно, и цялото ѝ държание излъчваше вълчи апетит. Сношаваха се, все по настояване да се придържат към нейните готварски методи, сякаш си приготвяха пищна любов и я поглъщаха набързо без да могат да се насладят на предястието и десертът. След тази непохватна, любовна игра, Мирон се оказваше още по- незадоволен и добиваше мрачен вид.
Тогава започна потайно да преследва жени. Откриваше ги в сайтове, следеше невинни обяви, слухтеше за пикантни разговори между колеги, оглеждаше се след всяка припламнала по тротоара пола и се превърна в безмилостен ловец. Откри неподозирани възможности в себе си и бързо се обигра в писането на хубави съобщения до жени. Тъжни послания изпълнени с тъга от пропиляването на живота, горчиви признания, че търси нежността, обещания да бъде всеотдаен и верен, а над всичко това много, много лъжи. В началото беше взискателен, но срещнал предимно откази или направо открито пренебрежение от всякакви жени, той се примири и изостави претенциите. Някъде по това време го осени идеята да им предлага пари и едва тогава започнаха успехите. На срещите им пристигаха всякакви жени подмамени от щедрите му обещания. Наивни студентки на родителска издръжка, отегчени, млади госпожици, които мързелуваха в безгрижие и в очакване на лесните пари, домакини, които захвърляха престилката и тайно се измъкваха за флирт и свежи доходи в семейството, поувехнали романтички, изпаднали в спешна нужда от ласка, дори жени в окаян вид дошли с надежда някой временно да ги спаси от безизходицата. Дълбоко необразован, но наследил умение да разгадава характери от баща си, стар мошеник и уличен психолог, Мирон не плащаше на никоя от тях с еднакво безразличие. Наслаждаваше се на победите си над невинността, подиграваше се на глупавият нрав, нехаеше за огорчението им, че са измамени, пропускаше покрай ушите си заканите за отмъщение, че се е оказал просто един изкусен лъжец. За по- упоритите, тези които отказваха да си отидат с празни ръце след обличането, Мирон се бе подготвил с друго изражение на лицето. Тогава хитър, изменчив, хлъзгав като риба в подмолите, той се преобразяваше спрямо случая и почти винаги намираше начин да си спести парите, макар, че понякога, когато все пак се окажете невъзможно да се измъкне, си плащаше с вид на ограбен.
- Мога ли да отворя прозореца. – звънна гласчето на момичето, а той бързо кимна и преглътна от желание да я докосне. Видя в огледалото как тя му се усмихна за благодарност с измамна усмивка и ситни, бели зъби покрай които устните ѝ изглеждаха още по- дебели.
По- рано вечерта бяха пристъпили към колата му с едра, трътлеста жена, с развлякан върху корема потник и сандали с развързани връзки, които се виеха като змийчета около мощните ѝ прасци при всяка крачка. Жената държеше момичето за ръка с мрачно упорство, приличаше му на неговата Димитрина и издяланите ѝ, грозновати черти предполагаха, че е в постоянна разправия с някого. Той бе отворил прозореца, а тя бе надникнала с една голяма лъвска глава да разгледа вътре, като не пускаше момичето от ръката си.
- Половината пари сега...другата половина, когато я върнеш след два часа. – каза с груб глас, който напълно подхождаше на тялото и не търпеше възражения – И без номера...запомнихме ти номера на колата.
Мирон отмести безразличен поглед от нея и се усмихна дружелюбно на момичето, тя му отвърна с пресилен смях, веднага загуби интерес към срещата им и се втренчи без причина някъде встрани, сякаш едва сега осъзнаваше къде е попаднала.
Мирон не остана доволен, че му поискаха пари предварително. Преправи дружелюбното излъчване в отегчена гримаса и погледна към едрата жена строго, готов да се обиди за проявеното недоверие. След доста преминали години и десетки подобни срещи в търсене на рисковани удоволствия, той беше почти безпогрешен в преценките си. Вече подозираше, че тази вечер ще си има неприятности. Въпреки това с измамна готовност извади пари и ги подаде на лакомо протегнатата, месеста ръка.
Пътуваха, а сега момичето шумолеше отзад със станиол и Мирон, без да поглежда в огледалото чуваше тихото скимтене от задоволство, с което тя облизваше дебелите си устни. Отново го нападна онова мъжко нетърпение, когато звънна телефон и момичето зачурулика тихо като птичка. След миг се приближи към него, той усети полъх от сламена коса и една уста с дъх на шоколад и младост прошепна в ухото му:
-Тя иска да говори с теб.
Преди да се извърне, още в плен на миризмите, той сякаш усети как някаква плаха, моминска ръка непохватно пролази по тялото му.
- Върни ми я веднага. – чу рязък, женски глас от телефона и си представи уста уголемена от вечни крясъци.
Момичето не се облягаше назад, стоеше съвсем близо до него и той разпознаваше всеки неин дъх с бузата си, онемял от дързостта ѝ да го опипва дори по време на разговорът.
- Не мога. – отвърна той. Вече виждаше близкия, дискретен уют на ябълковите градини, които винаги приютяваха похотта му в стройните си алеи.
- Върни ми я веднага...после пак ще ти я доведа. – каза същият глас, вече настроен за скандал и той си представи как онази мрачна, невъзпитана жена говори и крачи напосоки загубила търпение, а развързаните ѝ сандали пляскат по тротоара и създават суматоха.Мирон мълчеше безпомощно. Искаше да отведе момичето някъде далеч както хищник отнася плячката си, за да я скрие и да ѝ се наслади, но някакъв разум, неподвластен на онзи огън в слабините не му даваше покой. В службата бяха постъпили няколко анонимни оплаквания срещу него, повече неприятности не му трябваха.
Позна я отдалеч, стоеше под улична лампа с ръце на кръста, типична стопанка на улицата. Момичето слезе покорно, размениха си няколко думи и малката хлътна в друга кола, която я очакваше в сянката на дърветата. Мирон слезе с недоволно изражение, а тя го подхвана обиграна, с резки отсечени движения и глас привикнал да раздава заповеди:
- Бързо ще се върне...ела да ме почерпиш нещо докато я чакаме.
Седнаха в бистро, което пустееше с маси на тротоара и Мирон с неохота поръча бира за двамата.
- Майка ми върти номера. – подхвана жената снишила глас, явно решена все пак да спазва някакво приличие. - От близо година е на легло. Само лежи, дими с цигарата и дава нареждания.Понякога спира да пуши и върти бялото на очите.„ Къде е сестра ти?“ Аз отвлека приказката в друга посока, опитвам се да скрия, че сестра ми отсъства в момента, ама онази веднага почва да крещи, ще речеш някой иска да я убива. „Сестра ти да ми се яви веднага“- повтаря и ако Поля не се появи на мига, старата почва да вика, да плаче и иска телефон да се обади в полицията да издирват детето ѝ. Сега брат ми я отведе при нея. Поля ще легне в леглото до нея, ще си поприказват, старата ще се укроти и ще заспи, а Поля тихомълком ще се измъкне.
Настана мълчание, само Мирон гледаше с недоумение към жената.
- Какво си се опулил. – не се сдържа и повиши глас тя. – Сестра ми е...просто майка ми я роди много късно.
- Развеждате сестра си по клиенти...хубав, семеен бизнес. – отбеляза иронично Мирон.
- А ти? – оживи се тя. – Ти ли си седнал да ме съдиш..какво правиш тук по нощите вместо да си в леглото при жена си, а?
- Само си загубих времето тая вечер. – каза с огорчение Мирон. – Идвам от другия край на града заради нея.
- Удоволствието няма цена...мой човек. – го поучи жената, а той сам пред себе си мълчаливо възропта.
Защо тези хора така грубо бяха провалили сладкото му пътуване с русото момиче? Нищо вече не бе същото, сега се чувстваше като ограбен, сякаш е бил гладен, някой му бе показал пълна маса с храна, а после го бе прогонил само, за да го унижи.
-Тя е хубавка. – все пак се съгласи той. – Сигурно имате много клиенти?
Жената го изгледа проницателно и в дълбоки съмнения.
-Ти да не си полицай..или следовател някакъв, че така разпитваш?
- Адвокат съм. – глухо се пошегува Мирон, а тя веднага гръмно се засмя:
- Да, бе...адвокат? И обикаляш с тая счупена кола да си пазаруваш момичета за любов на полето...освен това тя, не ми е съвсем сестра..от различни бащи сме.
Отново примирен, Мирон кимна към тъмнината, там където бе потънало момичето:
- Доста странничка ми се струва?
- Добре си е...ти какво искаш..пред всеки непознат устата да не си затваря..беше малка, когато падна от катерушка в квартала...донесоха я у дома, а краката и ръцете ѝ висяха като отсечени...дошла на себе си в болницата, лекарите казали, че нищо ѝ няма, ама помня, че на следващия ден повръщаше...иначе отнесена си е малко, да.
- Може тогава, при падането... нещо да се е разместило в главата ѝ? – с присъщата си простовата искреност предположи Мирон, а жената така се възмути, че дори скочи на крака:
- Какви ги дрънкаш...съвсем си е наред...даже образованието си завърши...срещнете някоя мълчаливо момиче и хайде веднага луда да я изкарате.
Наблизо по булеварда бавно се зададе камиончето с което миеха улиците. Пропълзя като бръмбар до бордюрите и отмина с жълта, премигваща светлина, а веднага след него дотича куче, огледа наоколо с досада и се наведе да пие вода от плитките локвички.
- Майка ти сигурно се досеща къде е дъщеря ѝ...затова така спешно я търси? – подхвана Мирон. Не можеше още да се примири, че така безцеремонно му бяха отнели удоволствието и сега се налагаше да седи на маса с някаква груба жена, която губеше времето му за любов с празни приказки.
- Нарочно говоряш глупости...само за да дразниш...все едно аз насила ти я отмъкнах от ръцете...старата си заслужава всичко, вярвай щом ти го казвам.
Той въздъхна шумно и дълго, за да покаже колко е възмутен.
- Не те държа тук насила...върви си ако искаш. – предложи с безразличие тя.
- Да. – отново настръхна в негодувание Мирон. – То, лесничко така... първо давате надежда на мъжа...после го натирвате у дома, при жена си да си ходи...
После се умълчаха и двамата. Някъде далеч от тях изсвири влак, навярно експрес потегляше към морето със светнали купета и жени по потници, с голи рамене бледнееха по прозорците. Щурци подскачаха и свиреха от близък парк в хладината на тревата, а на Мирон се стори, че всички млади влюбени двойки преминават отнесени в любовно нетърпение и се целуват пред него без да забавят ход.
- Иначе истината е, че послушна изглежда. – се съгласи Мирон. – Или просто се е примирила?
- Пак хапеш. – изнегодува едрата. – Пък и тя не е така хрисима каквато я виждаш седа...капризна е... а понякога капризите ѝ са скъпички и аз...аз трябва да ѝ угаждам.
- За друго говоря...ето...аз не казвам, че съм срамежлив. – опита да обясни Мирон. – Но за мъжът е хубаво... понякога, преди да се усамоти с жена ..хубаво му е жената случка да разкаже, шега да подхвърли...даже ако щеш и мръсотийка някаква да изрече...с ум някакъв да блесне, за малко поне..пък тя, тя дума не обелва.
- Ти за какво я беше взел Поля. – го погледна с презрение жената. – Да я заведеш на тъмно истории да ти разказва?
После задълго се умълчаха, всеки от двамата потънал в мисли за своите си работи, когато ги стресна звън от нейният телефон. Жената непохватно отблъсна столът зад себе си и направи няколко крачки встрани, за да говори дискретно. Върна се бързо и извести:
- Поля заспала и тя, без да иска...до старата...та се наложило брат ми да я разсънява..няма да се бавят.
- Идеално. – отбеляза сърдито Мирон. – Разкарахте ме с колата, после ме изнудихте да чакам, а накрая и сънена ще ми я доведете.
- Толкова младост ще му дойде в ръцете...и пак недоволен. - го сряза тя.
Скоро блеснаха фарове и братът пристигна, но беше сам. Жената погледна строго нататък, изправи се готова да въдвори ред и каза силно раздразнена:
- Ах, защо ми ги правят тия номерца точно в събота вечер...когато имаме най- много работа?!
Тръгна с тромави крачки към колата и подвикна на Мирон през рамо:
- Почакай минута.
Тя влезе в колата, поговориха набързо, после вдигна отвътре ръка, голяма и бяла като франзела и направи жест срещу Мирон да изчака. Чу се кротко ръмжене от двигателя и двамата потеглиха. Настана тишина, а Мирон глуповато се огледа останал самичък пред празните чаши. Отнесе се в мисли за еднаквите дни, които се нижеха без да му носят вълнение или утеха, за неуредиците в дома, така неприветлив и пуст, въпреки, че го огласяха подвикванията на Димитрина, за жените, които се появяваха за миг като призраци и неизменно побягваха от него. Тогава разбрал, че никой няма да се върне тази вечер при него, Мирон, заедно с тупканията от гняв в слепоочията, разпозна онова бъдещо озлобление, с което щеше да продължи да търси жени, да използва телата им и да ги отпраща без да си плати и стотинка за полученото удоволствие. Наоколо сервитьорка беше започнала да почиства масите и да пренарежда столове – готвеха се да затварят. Мирон поиска да си плати, но след дълго ровене из джобовете,така и не можа да намери парите си.
К Р А Й
© Светослав Дончев Все права защищены