Намери ги захвърлени в сайванта.
Беше дошъл да поприбере някои вещи – предимно помътнели черно-бели фотографии и оръфани вестникарски изрезки, които баба му усърдно лепеше върху черната твърда хартия на старите албуми. „То какъвто животът ни, чедо, таквиз и албумите. Чернилката ни е стиснала за гърлата, а хлябът твърд, та чак се не дъвче. Зарад тоя пусти хляб, цял живот робия…”
Докато се ровеше из купчината вехтории, зърна чеизния ù сандък. Като малък все му забраняваха да го пипа. Нощем, под острия козяк, когато му беше и студено, и гладно, а луната се блещеше като мерикощер (така дядо му „благославяше” рогатия), си измисляше какви ли не чародейни преживявания, свързани с ония „тайни” неща в сандъка. Понякога дори му се прочуваха странни драскания и пресекливо хрускане отвътре, сякаш бяха затворили невиждано чудовище. Като поотрасна, разбра, че звуковете ги издават „пусто-опустели” дървояди, дето са „най-малко с девет пъти по девет живота”, как иначе оцеляваха след всичките бабини хит ...