Някога, толкова отдавна, че сякаш бе в един друг, измислен свят, летните нощи бяха вълшебни и приказно красиви, окъпани в светлината на рояк звезди. Луната, голяма и кръгла, сияеше като украшение сред разпръснатия им блясък. А щурците се надпреварваха да възпяват съвършената им красота, подобно трубадури, възхваляващи своите любими. Някога имаше дълги ваканции, с дъх на ягодово сладко, мед и палачинки в късните утрини. На поляни с тучни треви и петунии в градината на баба, на нескончаеми, разтягащи се като вечност дни край реката, в които сякаш целият свят се събира в шепичка, а ти се сливаш с плясъка на прохладната вода, щипките на раците и проблясващите като мълнии телца на рибите. Някога, в този свят всичко бе простичко, ясно и подразбиращо се, като в недокосната детска душа, нюансираща реалността в наивно съвършенство. Дори мечтите изглеждаха лесни и достижими. Някога...

          Стоях смълчана в ранната утрин на първия новогодишен ден. Светът наоколо спеше, изтощен от празничната снощна еуфория. Къщата спеше, улиците спяха, дори котката се беше предала и блажено дремеше на канапето до мен. Аз стисках чашата с кафе и опитвах да подредя мислите си. Винаги съм обичала тези моменти в първите януарски дни, станали са ми почти традиция. Докато съпругът ми и децата спят, да си открадна няколко часа само за себе си и да се насладя на тишината и спокойствието. Няколко часа съзерцание в нищото и блажено усещане за безвремие. До днешния ден - той явно се готвеше да развали традицията. Отново повдигнах малкото стъклено шишенце от масата пред мен и вдъхнах аромата. Ухаеше на борови иглички и хвойна, на дим от разпалени огньове, на безкрайни далечни хоризонти и усещане за безгранична свобода. Ухаеше на детството ми... Винаги съм харесвала хубавите парфюми, те са дори най-голямата ми страст. А този бранд ми е любимият. Може би защото всичките му аромати носят поетични и романтични имена, които сякаш разказват цели истории. А това е поредният шедьовър - подаръкът от съпруга ми за празника. Какви ли пари беше потрошил за това мъничко, прозрачно шишенце, за да ме зарадва? Въртях го в ръцете си и тъжно се питах кога и как стана така? Кога се променихме толкова, че малките, ненужни предмети като този, се превърнаха за нас в източник на радост? Дори станаха наша цел, желание и стремеж. Аз ли бях онова, същото момиче от детството, с мечтите, идеалите и вярата в чудеса? С небрежно сплетената на плитки коса, което посрещаше всеки следващ ден с любопитството на откривател, на когото предстои да открие цяла нова вселена? Аз ли бях? И как го оставих да си отиде...

         Беше далечната 1989-та. Винаги, откакто се помня, прекарвах ваканциите си на село, при баба. Нашите ме оставяха там още в началото на лятото и идваха да ме приберат чак в първите дни на септември. Обикновено с мен бяха и братовчедите, с които бяхме неразделни като гербови марки, но този път, не помня защо, ги нямаше. През пролетта бях навършила цели 16 и като че ли започвах вече да усещам, че престоят ми в малкото странджанско селце, без приятели и далеч от забавленията на големия град, ми доскучава. Прекарвах дните основно в четене на книги и въртене край баба в градината. Помагах й също за животните и къщата. Компания ми правеше и денонощно звучащата откъм двора радиоточка. Така измина почти половин месец и вече бях започнала да мисля, че това ще е най-скучната и тягостна ваканция в живота ми, когато ненадейно всичко се промени. Той се появи един ден пред магазина в центъра на селото, яхнал малко балканче и с пазарска чанта в ръцете. Не го бях виждала никога преди, а познавах всички местни, затова попитах баба ми кой е. Оказа се, че са пристигнали с майка си предната есен и са се настанили в една от най-крайните къщи на нашата махала. Казваше се Светльо и до тогава не бях срещала човек, на когото името да подхожда толкова много. Беше бял, със сини очи и светла, почти сламеноруса коса и целият сякаш излъчваше светлина. Заговорихме се чак на третата среща - беше дошъл отново да пазарува и на прибиране тръгнахме заедно, защото пътят му минаваше край нас. Заразпитвах го и разбрах, че е на 17 и учи в техникума в близкия град. Баща му бил родом от нашето село и къщата, в която живеели, била негова. Така и не разбрах къде е той сега и дали изобщо е жив. Светльо се оказа много свестен. Беше разговорлив и общуването с него бе някак леко и приятно. Така започнахме да се срещаме всеки следобед и постепенно, малко по малко, да се опознаваме. В началото той просто ме изпращаше и по пътя разговаряхме, но с течение на времето тези разговори ставаха все по-задушевни и вълнуващи и това изпращане се запревръща в едно нескончаемо разхождане до нас, до тях и обратно. Говорехме за какво ли не, а и предвид факта, че в селцето нямаше други хора на нашата възраст, компанията ни ставаше все по-ценна един за друг. След известно време започнахме да се срещаме още от сутринта. Излизахме в ранния предиобед и се запилявахме из сенчестите пътеки на околната гора. Странджа е най-красива през лятото, а пък и юли вече бе в разгара си и жегите бяха станали непоносими. Затова се разхождахме с часове по протежението на близката река и в нея, и под сенките на дърветата, намирахме спасение и прохлада. Понякога по цял ден шляпахме в плитките, хладни води, за да ловим раци, а аз бях така погълната от заниманието, че дори не усещах колко жарко и безмилостно е слънцето над мен, докато сама не почервенеех като бедните твари. Всъщност никога през живота ми по-късно не ми се случи да почернея на потник и къси панталонки. От тези далечни дни си спомням и неповторимата, неподражаема песен на гората - този фонов шум на чуруликащи птици, ромоляща вода, жужене на насекоми и шумолене на вятър в листата. Друг път просто се излежавахме на тревата, наслаждавайки се на всяка секунда покой, така както може само едно младо и необременено от нищо съзнание. Но най-любими ми бяха вечерите, когато мръкнеше и Странджа изсипваше като от вълшебна торба всичките си магични, удивителни чудеса. Тогава сенките на дърветата се удължаваха и заприличваха на гротескни, изкривени великани. От короните им се чуваха протяжните напеви на събудилите се нощни птици, а в тревите край тях неуморно засвирваха своите летни симфонии щурците. Над нас, като блестяща феерия, се рееха и танцуваха в своя унес светулките, а високо в небето, в един още по-грандиозен и царствен танц, проблясваха и намигаха техните безчет звездни посестрими. В онези времена да окъснееш вечер през лятото беше най-обикновеното и естествено нещо и никой нито ни е търсел, нито се е тревожел за нас. Така, в една очарователна идилия минаваха нашите ваканционни дни и вечери. Обикновено привечер Светльо палеше огън край реката и на жарта му изпичаше картофи или кочани царевица, а понякога и уловените по-рано през деня раци. На светлината на пламъците всичко наоколо придобиваше още по-мистериозен и фантастичен вид. Сякаш бяхме в приказка. Огнените искрици излитаха и се гонеха високо нагоре, а миризмата на пушека преливаше в аромата на вековните борове край нас. Като си помисля, цялото онова лято и до днес изплува в съзнанието ми, окъпано в аурата на тези две миризми - на дим и борови иглички. В една такава вечер, на фона от светлината на пламтящия огън, Светльо се наведе към мен и ме целуна. Беше кратка и малко плаха целувка, но за мен бе първата в живота ми и за миг сякаш светът замря. Или по-точно се сви в малка точица, която съдържаше всички звезди, светулки, искри от огън и лунни проблясъци на вселената. Не знам колко време ми трябваше да дойда на себе си после, но помня, че като се прибирахме, сякаш цялата земя се люлееше под краката ми. На следващия път целувката беше по-уверена, а аз имах чувството, че за едно денонощие всичко край нас е станало по-красиво и съвършено. Заредиха се вълшебни дни на любов, вълнения и нежност, каквито само първите чувства пораждат в душата на човек. Всеки миг, далеч от него, ми се струваше изгубен, а всеки път, щом погледнех синевата на очите му, светът забавяше своя ход и спираше почти за вечност. Така, в еуфория, изминаха няколко дни, а аз започнах да усещам, че баба ми ме наблюдава някак изпитателно, странно и изпод вежди. Явно бе започнала да се досеща на какво се дължи моята отнесеност напоследък. Гледа ме известно време, гледа ме, а накрая ме дръпна настрани и занарежда:

       - Виж какво, Десиславке, да вземеш да си опичаш акъла! Не мисли, че не знам какви ги вършите със сина на Ангел по горите! И аз съм била млада, знам, не съм вчерашна. Само че, да имаш едно наум - туй момче не е читаво, същото е като баща си. На тях целият им джинс е такъв, развей прах са. На баща му даже така му викаха навремето - Ангел Прахолята. Като прахоляка по пътя беше - накъдето го завее вятърът, натам отива. Три жени залъга и ги остави, а днеска никой не знае ни къде е, ни какви ги върши. И сина му няма да е друг. На тях обичта им е като ония печки, нали ги знаеш, циганска любов им викат. Дето, като ги запалиш, горят, бумтят и не се стои от жега край тях, ама като им свършат дървата, за нула време изстиват. И тоя, Светльо ли е, метльо ли е, няма да е различен. Не го гледай, че в лицето прилича на ангелче, душичката им е шейтанска на тях, от мен го запомни! Любовта им е от ден до пладне, като при циганите.    

       И ме стрелкаше със своите строги очи. Аз само се разсмях и измотолевих нещо на шега, а после побързах да се отскубна от ръцете й. 

          Останалите дни се занизаха като шарена огърлица от любов, емоции и щастие, а сърцето ми преливаше от всички тези първи трепети. Беше шеметна въртележка от чувства, а аз съвсем безропотно се бях оставила тя да ме понесе и завърти. Така бързо, като в нереален сън, се завъртя и отмина лятото, и ето, че Септември пристигна. От средата на месеца започваха ученическите бригади, затова всеки от нас трябваше да се завърне в своя град и да се влее в редиците на тогавашния комсомол. Сбогуването беше тежко и за двама ни. И той, и аз, страдахме. Обещахме си всеки ден да си пишем, а през пролетната ваканция отново да бъдем заедно. Когато се прибрах в града, душата ми продължаваше да пази непокътнати всички летни спомени. Още със събуждането сутрин изтичвах нетърпелива до пощенската кутия, за да проверя имам ли писмо и чак след това захващах всичко останало. Ден след ден очаквах белия плик с мечтаното послание, който трябваше да ми върне омайното лято, чудните мигове край реката и нощите край огъня, окъпани в сиянието на безброй звезди. Но времето минаваше, нижеха се ден след ден, а кутията оставаше празна. Най накрая, към средата на втората седмица писмото пристигна. Аз бях опиянена от радост и препрочитах милион пъти скъпите редове. Той пишеше, че ме обича, че му липсвам, че си спомня всяка наша целувка и всичко преживяно между нас. Второто писмо дойде чак след няколко седмици. А трето така и не се появи. Тъгувах много и безнадеждно. Неопитното ми и наивно момичешко сърце преживяваше тежко разочарованието. Дотогава не бях изпитвала нито лудостта на любовта, нито жилото на предателството, затова всички тези емоции ме белязаха дълбоко. Но въпреки всичко, продължавах да мисля за момчето, което с един поглед разлюляваше света около мен и да сънувам нощем синьото на очите му. След още някоя седмица пристигна демокрацията и от там насетне нищо вече не беше същото. Цялата позната ми реалност се запреобръща, пред очите ми животът, хората и всичко, което до тогава приемах за даденост, се променяше необратимо. Светът започна да се отваря за нас и да предлага куп нови, примамливи възможности и необятни, непознати хоризонти. По Нова година отидохме с нашите да видим баба и от нея разбрах, че Светльо не се е прибирал у дома от Септември. За пролетната ваканция също не се прибра. А на следващата година, в началото на лятото, баба ми съобщи, че още като завършил техникума през май, емигрирал и никой не знаел за къде точно е заминал. Моето ангелско момче с ненагледните сини очи, със свободолюбивото и волно сърце, бе избрало свободата. Никога повече никой в селото не чу каквото и да било за него. А майка му, също скоро след това си тръгна и казват, че се завърнала по родните си места.      

       - Аз ти казвах, Деске, казвах ти още от началото, че не е читаво туй момче. - нареждаше отново баба - Семката му е такава, на баща си също прилича. На целия род такава им е водата, все надалеч да ги дърпа, все към новото да гледат, да се не заседяват дълго на едно и също място, все да скиторят. Сърца на цигани имат те, да знаеш, на същински цигани. Такваз им е лисната водата...

         Сепнах се от унеса. Все още седях на канапето. Кафето в чашата ми изстиваше, а котката се бе събудила и старателно облизваше козината си. Светът наоколо също се пробуждаше за първия си новогодишен ден и от кооперацията се чуваха обичайните шумове. Аз се надигнах бавно и се запътих да включа кафемашината, защото чух, че дъщерите ми откъм стаята си също се размърдаха. И двете пият кафе сутрин, съпругът ми също. Пуснах три кафета, за тримата ми най-любими хора. Обичам ги толкова много, повече от живота си! После отново седнах до масата и повдигнах шишенцето с парфюм. Ухаеше на борови иглички и треви, на дим от разпалени огньове, на необятни, далечни хоризонти и див, неудържим порив към свобода. И носеше отново различно и поетично име, като на всички останали в парфюмната къща - Циганска вода. И можеше да разказва истории. А колко дълбока беше тази вода, колко дълбока... Може би колкото може да бъде само една женска душа. И в нея се беше скрило едно малко момиче, с романтично сърце и небрежно сплетена на две плитки коса. И това момиче можеше да повлече на дъното на тази вода целият ми подреден и улегнал свят. Взех шишенцето с парфюма, поставих го в кутията му и го прибрах в шкафчето зад мен. Вече знаех, че е единственото от бранда, което никога няма да мога да ползвам.