12 мин за четене
Някога, толкова отдавна, че сякаш бе в един друг, измислен свят, летните нощи бяха вълшебни и приказно красиви, окъпани в светлината на рояк звезди. Луната, голяма и кръгла, сияеше като украшение сред разпръснатия им блясък. А щурците се надпреварваха да възпяват съвършената им красота, подобно трубадури, възхваляващи своите любими. Някога имаше дълги ваканции, с дъх на ягодово сладко, мед и палачинки в късните утрини. На поляни с тучни треви и петунии в градината на баба, на нескончаеми, разтягащи се като вечност дни край реката, в които сякаш целият свят се събира в шепичка, а ти се сливаш с плясъка на прохладната вода, щипките на раците и проблясващите като мълнии телца на рибите. Някога, в този свят всичко бе простичко, ясно и подразбиращо се, като в недокосната детска душа, нюансираща реалността в наивно съвършенство. Дори мечтите изглеждаха лесни и достижими. Някога...
Стоях смълчана в ранната утрин на първия новогодишен ден. Светът наоколо спеше, изтощен от празничната снощна еу ...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
Вход
Регистрация