Цигулката

     Валеше. Застана под козирката на кафенето. Извади от джоба кърпа и избърса лицето си. Изтри олющения калъф на цигулката. Отвори капака и погали своето съкровище. Знаеше, че и днес ще бъде поредният ден, в който ще се прибере с празен джоб, а искаше да купи на Теа онези сребърни обици, като рози. Не струваха много, но за него бе непостижима мечта.

Вече десети ден валеше и на хората по улиците не им беше до това да слушат музика. Минаваха забързани под чадърите си, без да чуват нищо, дори и шума на колите.

Докосна няколко пъти с пръст струните. Леко пипна лостовете за настройка и засвири. Беше му тъжно и инструментът заплака своята песен.

Не гледаше. Затворил очи се пренесе в света на душата си.

Усети, че някой го гледа и вдигна лъка. На улицата стоеше мъж, под големия си черен чадър. Някои от минувачите, дори го бутаха, бързайки към сивите си задачи. Доближи и сложи голяма банкнота в калъфа. Очилата му бяха запотени от пълзящата влага.

- Бихте ли изпили чаша кафе с мен?

- Защо не.

Влязоха в малката зала и седнаха до прозореца. Сервитьорката дойде.

- Две черни , каничка мляко и... Нали не сте закусвал?  Да и кроасан.

Мълчаха, гледайки през прозореца. Поръчката дойде.

- Може би ще ви се стори не реално, но имам предложение за вас. Искам да свирите в Роял Албърт Хол. Представител съм на голяма импресарска къща в Лондон.

Бръкна в сакото и му подаде визитната си картичка.

- Не бързам да ми отговорите, но помислете. Касае се за много, много пари.

Стоеше, гледаше и сякаш това, което му казваше не се отнася за него. Просто човекът със скъпия костюм се подиграваше. Нима един самоук цигулар, може да свири в една от най-големите зали.

- Няма да ви губя времето. Имате ли телефон, на който да ви потърся? Всъщност по-добре вие ми позвънете, след като вземете решение.

Стана и остави малка купчинка пари на масата.

- Това е за Вас. Просто малко поощрение за бъдещата ни дейност. Ще очаквам да ми се обадите скоро.

Остана седнал, без да пророни дума. Не вярваше, никак не вярваше, че това се случва с него. След десетина минути се изправи, взе парите, цигулката и излезе навън. Улиците бяха мокри, но дъждът бе спрял. Почти на бяг влетя в бижутерския магазин.

- Дайте ми тези обици, които са като рози.

- Те са комплект с колие и гривна. Ще ги разгледате ли?

Момичето му подаде кутията с бижутата. Наистина бяха прекрасни. Сложени върху червеното кадифе.

- Колко струват?

- Днес е щастливият ви ден, защото има намаление. Празнуваме 50 години от създаване на фирмата. Струват само 700 лири.

Извади от джоба си пачката, която му даде импресариото. Бяха над 5000.

- Вземам ги.

- А искате ли да ги сложа в друга кутия? Разгледайте вариантите на стелажа.

Бяха подредени десетки кутии, но окото грабваше една преливаща сребриста със синьо кадифе отвътре.

- Дайте ми тази сребристата.

След минути момичето му подаде  торбичка с инициалите на бижутерията. Плати и отново на улицата. Пак бе започнало да ръми. скри торбичката  под шлифера.

Притича в големия хипермаркет и напълни количка с всякакви храни и бутилка вино. Едвам се измъкна с камарата торби и цигулката. Спря едно такси и се прибра. Вратата пак беше  трудна за отваряне. Блъсна я и влезе. В стаята миришеше на пържени чушки и лук. Малкото му момиченце готвеше. Обърна се и усмихната го запита7

- Да не си обрал банка?

Хвърли кесиите и я прегърна. Въртяха се в кръг, а тя се смееше.

- Ей, Лудньо, ще ме задушиш.

Целуна я и бръкна в джоба на шлифера.

- Това е за теб,мъничката ми.

Гледаше го с невярващи очи. Извади кутийка и заплака.

- Отвори я и спри да плачеш.

Беше най-щастливият ден в живота му. Говореха до късно през нощта, смееха се, целуваха се и всичко сякаш искреше край тях.

Другият и по другият ден и много дни напред живееха в приказка. Дадоха му да свири на Страдивариус  и той сякаш се роди отново в музиката. Стана наистина луд виртуоз. Комисията, пред която свири, щом свърши останаха мълчаливи и после избухнаха аплодисменти.

 Дойде и денят да концертира в Албърт Хол. Залата бе претъпкана, а той искаше да повърне от напрежение. Излезе, затвори очи и засвири. Когато ги отвори всички ръкопляскаха и тропаха с крака. Цялото множество бе право, но той виждаше само малката Теа застанала на първия ред да бърше сълзите си.

Следваха месеци и месеци концерти. Слава, цветя и пари. Купи малко имение на едно възвишение до Темза. Но все по-рядко се виждаше със своето момиче. Живееше от един мегаполис в друг, пътувайки постоянно.

Един ден влезе в гардеробната и видя стария очукан калъф. Извади цигулката и усети, че тя се сля с ръката му. Искаше отново да бъде на улицата. Отново да е бедният музикант. Облече старите дрехи и пеша отиде до метрото.

Отново ръмеше. Сложи калъфа на тротоара под козирката на кафенето и засвири. Забързаните минувачи, дори не поспираха. Отново имаше усещането, че някой го гледа.

На тротоара стоеше господин с черен чадър и скъпо габардинено манто. Наведе се и постави банкнота от сто лири в кутията на цигулката.

Всичко се повтаряше, но той бе друг. Изпепелен от суетата. Загубил чистата обич на Теа. Загубил своята душа и щастието. Наведе се върна банкнотата на господина. Прибра цигулката и тръгна самотен под дъжда.

                                                   Край.