Летела е пеперуда,
                                                                     дай, Боже, дъжд!
                                                                     От ораче на копаче,
                                                                     да се роди жито, просо,
                                                                     жито, просо и пшеница,
                                                                     да се ранят сирачета,
                                                                     сирачета, сиромаси.

                                                                             Из обичая „Пеперуда“

                                         Зала за Наблюдения, Спиралният ръкав

  – Има нещо странно! – Каспар подаде на Координатора папката с месечния доклад и почтително се дръпна встрани от бюрото му.

  Гръмовержецът този път беше облечен в пълно бойно снаряжение – с лека ризница от златни брънки, яркочервено наметало и шлем с разперени орлови крила. Косата му беше придобила златистокестеняв оттенък, мустаците му бяха сребристобели, а брадата му…

  „Координаторът има брада? Не бях забелязал. Кога си я е пуснал? И е също като на Мирилайлай – разноцветна. Това някаква мода ли е? – размишляваше озадачено Каспар, докато наблюдаваше нервната походка на шефа си. –  И какво е това в ръката му – брадва или чук? Толкова бързо я размахва, че се размазва пред очите ми. Дано не я изпусне! Боже, нима това е самият  Перкун – рушителят и благодетелят, носителят на бури и дъжд, закрилникът на бойците и предводителят на отрядите по време на битка¹, езическият вариант на свети Илия с огнената колесница? За мен си е нашият свадлив и капризен Координатор. Само този патетичен шлем… Защо почти винаги нахлупва нещо на главата си, миналия път беше с мускетарска шапка, по-миналия – с мексиканско сомбреро…“

  – Защото косата ми е наелектризирана, а шапката неутрализира светкавиците и регулира микроклимата в кабинета ми. Да не мислиш, че ще оставя дъжда, който сам предизвиквам, да ми мокри прическата и да рискувам да стане късо. Чадър ли да си нося?  – проследи погледа му Координаторът и Каспар сконфузено сведе очи. – Брадата се появи, защото образът ми се избистря. Досега само хвърлях светкавици и гръмотевици и ходех с нос в облаците. И Мирилайлай ми подражава, а не аз на него, нищо че брадата ми се появи чак сега – каза кисело богът и замахна с чука, който проблесна, за миг придоби острие като на брадва, а после пак стана масивен и четвъртит.

  „Все пак е чук!“, си каза облекчено Каспар. „А то си мислех вече, че ми мержелее в очите! Още малко и щях да тръгна на очен лекар! Не че не ходя заради астигматизма.“

  – Та какво, казваш, е странното?

  „Още нищо не съм казал!“, помисли си дяволоидът и сви глава в очакване Координаторът пак да му прочете мислите, но той мълчеше.

  – Ами, вижте на седма страница, сър!

   Перкун запрелиства доклада.

  – Не ме карай пак да го чета! Направи резюме! Кратко!

  Гласът му заклокочи. Каспар не изчака гръмотевицата да се разрази и бързо занарежда:

  – Световете започват да се смесват. Белинда и Джан трябваше да се родят в четните, но за по-голяма безопасност ги прехвърлихме в нечетен – Гама, обаче вече ги има и във всички нечетни, което е озадачаващо.

  – Няма нищо озадачаващо – прогърмя Перкун. – Повратната точка действа. Световете се стремят към състоянието отпреди Прегрешението и затова става смесването. Което е нашата цел. Всичко е по План.

  – Е, щом е по План… – каза примирително Каспар и започна да се измъква на заден ход, боейки се, че Координаторът ще размисли и все пак ще реши да го накаже.

  „Все ще намери за какво“, си каза той. „Понякога ми се ще сам да му предложа простъпка, по-безобидна, отколкото той ще ми измисли, че да не ме държи в напрегната неизвестност.“

  – Ама ти къде тръгна? – прогърмя пак Координаторът и дяволоидът се закова на място. – Още не съм приключил! Виж сега, мойто момче, да ти обясня…

  „Мойто момче?“, паникьоса се Каспар. „Никога досега не ме е наричал така! Какво означава това? Похвала ли е или смята да ме хвърли на баскервилците в Хадес? Боже, какви ги плямпам?!“

  Координаторът закрачи из кабинета, като продължаваше да върти чука, чиято дръжка хвърляше зловещи отблясъци по стените, а масивната горна част продължаваше да сияе като острие на брадва.

  – Джън, Джан и ипостасите му, ако щеш ги наричай аватари, както и Белинда с нейните, съществуват вече във всички Светове. И така трябва да бъде, защото детето на Юйлин и Дешанг, което съвсем скоро ще се роди, беше прехвърлено от Алибей в друга Книга, с цел опазване на живота му. Което значи…  – направи пауза Координаторът и погледна изпитателно Каспар.

  – Което значи… – повтори дяволоидът и пак се почувства като ученик с ненаучен урок.

  – Което значи, че то автоматично отпада от нашата юрисдикция, и веднага щом се роди, трябва да му бъде издействан статут на цитат, за да може, когато дойде време, да се прехвърли обратно в нашата Книга възможно най-бързо и безболезнено. За родителите му и за сина на Алибей това не се отнася, те са наши граждани, но детето все още е ничие. И… – направи пак пауза Координаторът и погледна толкова свирепо Каспар, че той едва не се просна на пода да моли за пощада – за какво, после щеше да пита.

  – И… – продължи триметровият гигант и в шлема му се отразиха всички лампи едновременно, а главният диспечер на Залата чак замижа от непоносимата светлина – само да имате късмет този път да допуснете и едно косъмче да падне от скъпоценната глава на момиченцето! Собственоръчно ще ви разстрелям с кълбовидна мълния, ще ви опека на лунна светлина и ще ви сготвя в собствен сос с хиляда смъртоносни стоножки като ги оставя да оглозгат телата ви до костичка – и теб, и целия команден състав на Залата, ясно?

  – Т-тъй вярно, с-сър! – изпелтечи Каспар и пак се ужаси.

  „Сега пък започнах да заеквам като Вергилий и да съскам като Шуайджан! Това нашата стара, изпитана дифузия ли е или новото и неподражаемо Смесване?“

  Дяволоидът се стегна и повтори, вече гладко и стегнато:

  – Тъй вярно, сър!

  „Е, това вече съм си аз, макар и все същият подлизурко“, си каза той успокоен и погледна отново с въжделение към вратата. Посещението при Координатора се беше затегнало и главният диспечер се изнервяше все повече.

  – Къде е Джъд? – попита внезапно Координаторът и в погледа му се мярна онова изражение на доволна котка, която следи всяко движение на паникьосаната мишка, но я оставя да се мята насам-натам, защото знае, че рано или късно ще я хване.

  – Д-жъд? – заекна кратко Каспар, но се овладя и изстреля:

  – Още не сме го намерили, сър!

  – Още не сте го намерили, значи? – каза почти ласкаво гигантът и чукът се размърда в ръката му.

  „Ако ме удари, и мокро петно няма да остане от мен. Та той е аватар на скандинавския бог Тор, или Тор е негов аватар… Както и да е, само да не замахне!“

  – Искаш да кажеш, че още не сте проверили всички Светове?

  – Не можем, сър. Прекалено са много, а и непрекъснато се появяват нови, а други изчезват. А и никой не знае в кой момент колко са. Това е дълъг и неблагодарен процес…

  – Никой не знае? – попита Перкун и чукът му сякаш оживя и като привлечен с магнит се насочи към свития, прегърбен дяволоид.

  – Байдзъ² ги брои, но…

  – И като ги брои Байдзъ, ние да стоим и да си клатим краката, а? – каза почти примирително Координаторът и чукът легна мирно и тихо на бюрото му.

  „Уф, май се размина!“ – отдъхна си Каспар и тръгна заднишком към вратата.

  – Да намерите Джъд! Веднага! Виж в Огледалото! Ама всичко ли трябва да ви казвам! В Огледалото на думата! – изрева Координаторът и стените потрепериха, а огнеупорните стъкла, зад които се раждаха и умираха слънца, зазвънтяха, сякаш всеки миг ще се пръснат. – И да опазите момичето! Тя е, тя е… – задъха се гигантът и се пресегна към бутилката с гръм и мълнии, която подскачаше върху бюрото му, отпи и махна на Каспар да си върви, а той се метна с трясък върху необятното си кресло.

  – … перперуна – каза Нефертити и оправи едно непослушно косъмче от лявата си вежда.

  – Перперуна? – изтощеният Каспар се отпусна на стола си в Наблюдателната и загледа безизразно екрана на компютъра майка.

  – Да, съпругата на нашия уважаван Координатор. Богинята на пеперудите на Времето. И на ипарксоните и хорохроните, и на далтоните. Може да ги управлява. Но далтоните се разбунтували. Преди много години. И се появили дивите мрачници. Направили много поразии в Сачанли на Миден. Били изгонени в Хадес. Оттогава са най-върлите ни врагове. Освен Шуайджан, разбира се, но тя е специален случай. Далтоните изкривяват Истината…

  – Това ми е известно. Не знаех, че Координаторът има съпруга.

  – Още не. Ще има. Ако момичето се роди отново. Чакал я е хилядолетия. Имало е и други, но се оказвали фалшиви. Затова е обичаят „Пеперуда“. Не за измолване на дъжд, а за търсене на перперуна. Момичето трябва да порасне и да стане съпруга на Координатора. Иначе ще загубим войната. Само в качеството си на Първа дама на Наблюдателната зала може и притежава правомощия да спре войната. И да направи така, че да я спечелим. Такива ми ти работи!

  – Да, и неговата не е лесна! – каза Каспар и отпи от коктейла си „Сапфираната Мерилин“. – Добре, че тези коктейли са безалкохолни, иначе досега да сме станали пристрастени, с това непрекъснато напрежение – въздъхна той.

  – Пристрастени не сме, но пристрастни – със сигурност! – отвърна философски Нефертити и тихичко изохка – един упорит косъм от веждата ù стоически търпеше интревенциите на пинсетата ù  от нептунски диамант и не искаше да мръдне от мястото си.

  – Трябва да ускорим нещата с раждането. Армагедон вече започна, а девойката още не се е родила. Кажи на Габриел, че е време да посети Мирабела – каза Каспар на октопуса, който надаваше ухо иззад компютъра си. – Какво? – обърна се той към Нефертити, която се изсмя.

  – Нищо, нищо – отговори жената сфинкс и се задълбочи в огромния списък, който ú беше оставил наблюдателят Байдзъ. – Боже, много повече от 11 520 са, над милиард! Ние тук наблюдаваме само основните. Примовете и долните индекси са в ареала на другите Зали. На това му викам аз предизвикателство за Байдзъ, а не някакви си мижави 11 520 зли духове!

  – Знаеш ли, Координаторът каза нещо във връзка с Джъд – спомена Огледалото на думата. Беше като подсказка…

  – Сигурно говори за някакъв вид анаграма – с разбъркване на буквите се получават различни значения. Или палиндром – четена отзад напред, думата си остава същата. Например – бял хляб, невен, боб, сос и т. н.

  – Интересно – замисли се Каспар. – Джъд, прочетено наобратно е…

  – Дъжд – каза Нефертити и се зае с дясната си вежда. – Любимият атрибут на нашия Координатор. Заради него си нося винаги чадър в чантичката. Нищо, че имам скафандър. За фасон! – засмя се тя. – Какво ли означава?

  – Не знам – каза тихо Каспар. – Но смятам да разбера.

  – Имай предвид, че щом един от аватарите на Джан-Джън-Джъд липсва, това означава, че липсва и една Белинда. Децата на Юйлин са две и вървят в комплект.

  – Не е ли момичето от Омагьосаната планина?

  – Не, това е дъщерята на Юймин и Дешанг. Тя е само една. Царицата на пеперудите е винаги една.

  – Ох, много е сложно!

  – Хванал ли си се на хорото, трябва да го играеш – каза дълбокомислено Нефертити и хлопна капака на огледалцето си.

                                                                                             /Следва/

   https://www.youtube.com/watch?v=zBD2dt7tRng

   https://www.youtube.com/watch?v=nAtXcIJJhtc

1. По Уикипедия

2. Байдзъ – митично животно, химера/лъв –  с рога, човешко лице, 69 очи по цялото тяло, притежаващо изключителна мъдрост, разбиращо човешката реч и способно да предвижда бъдещето. Веднъж го срещнал Небесният владетел Хуан-ди и байдзъ му разказал за 11 520 разновидности на нечистата сила, които обитават планините, горите, реките и езерата. По неговото описание, на всички тези бесове били направени изображения в Небесната канцелария.