Никой…
Момичето седна на ръба на скалата и краката й увиснаха над бездната. Дълго гледа надолу към реката. Изпитваше желание да скочи, но не за да се самоубие, а за да полети. Това беше най-красивото място на света. Тук щеше да стори това, което искаше толкова отдавна.
Тя погледна надясно. Нямаше никого. “Но той е там” – помисли си.
- Ехо – заговори тя на празното пространство до себе си – Тук ли си?
Не получи отговор. Погледна часовника си – 12:17.
Щяха да се чудят къде е отишла. Нищо, нека се чудят. Едва ли щеше да липсва истински на някого. Разбира се, “приятелите” й щяха да се притесняват. Родителите й също. Майка й щеше да плаче. Но това щеше да е преструвка за пред света и за пред тях самите. Когато младо момиче изчезне, хората се притесняват, така е прието. И никой няма да признае, че тя никога не е била там. Никога не е била напълно реална. Защото всъщност те не са реални.
“Хората са маски” беше казала тя веднъж на човека зад стъклото “просто маски, които скриват истината. Аз в ...