Никой…

Момичето седна на ръба на скалата и краката й увиснаха над бездната. Дълго гледа надолу към реката. Изпитваше желание да скочи, но не за да се самоубие, а за да полети. Това беше най-красивото място на света. Тук щеше да стори това, което искаше толкова отдавна.

Тя погледна надясно. Нямаше никого. “Но той е там” – помисли си.

- Ехо – заговори тя на празното пространство до себе си – Тук ли си?

Не получи отговор. Погледна часовника си – 12:17.

Щяха да се чудят къде е отишла. Нищо, нека се чудят. Едва ли щеше да липсва истински на някого. Разбира се, “приятелите” й щяха да се притесняват. Родителите й също. Майка й щеше да плаче. Но това щеше да е преструвка за пред света и за пред тях самите. Когато младо момиче изчезне, хората се притесняват, така е прието. И никой няма да признае, че тя никога не е била там. Никога не е била напълно реална. Защото всъщност те не са реални.

“Хората са маски” беше казала тя веднъж на човека зад стъклото “просто маски, които скриват истината. Аз виждам зад маските и виждам чудовища. Всички се преструват, дори и аз, въпреки че не го искам.”

“Защото така трябва, нали?” беше попитал човекът зад стъклото, “Трябва да се преструваш, за да оцелееш.”

Тя беше отвърнала през сълзи: “Защото животът е река, много бърза река. И ме влачи. Не искам да съм тук.”

“Ела при мен” каза човекът зад стъклото ”излез от реката.”

“Възможно ли е това?”

“Ако знаеш името на реката, тогава е възможно. Искаш ли да ти го кажа?”

“Да” прошепна тя и той го каза: “Време.”

Момичето отново погледна часовника си – 12:30, след това погледна надясно – все още никой. Тогава се замисли за човека зад стъклото.

Когато го видя за пръв път беше късно през нощта. Тя не можеше да заспи и постоянно се въртеше в леглото си. Изведнъж изпита тревожно усещане, струваше й се, че някой я наблюдава. Момичето се изправи в  леглото и погледна към прозореца. Тогава цялата изтръпна. Отвън я гледаше някой. Лицето му беше бледо като на мъртвец, очите му бяха две черни дупки. Тя толкова се изплаши, че не можа да извика. Цялото й тяло се вцепени, почувства се все едно е скочила в басейн с ледена вода, ушите и запищяха. Постепенно обаче страхът започва да изчезва. Лицето й изглеждаше познато.

По всяка вероятност беше халюцинация. Нямаше как някой да я гледа през прозореца, нямаше как да се качи толкова високо. Освен това нямаше никаква светлина, която да осветява лицето. Сякаш самото то сияеше.

Тогава лицето заговори. Каза просто “Здравей”, но това съвсем прогони страха. Гласът не само й беше познат, но и много приятен. Зъл човек не би могъл да говори така.

- Здравей – отвърна тя. – Кой си ти?

- Никой. А ти?

- И аз съм никоя. Защо ме гледаш?

- Защото си различна от другите. – лицето се усмихна.

- С какво съм по-различна?

- Ами, ти си никоя. Освен това ме виждаш, а никой друг не може. Аз често надничам през прозорците, обичам да гледам хората.

- Кой си ти? – тя се доближи до прозореца – Освен че си никой. Нямаш ли си име?

- Оставих го и вече не си спомням какво беше. Един Никой не се нуждае от име, той може да има всяко име на света.

- Тогава и аз няма да ти кажа своето име.

- Не съм го и поискал. А как би искала да те наричам? Избери си име, толкова са много.

Тя се замисли.

- Аз съм Анемония, така ми викай.

- Анемония? – той се засмя – Звучи като болест.

- Това е цвете. – намръщи се тя.

- Щом искаш да си цвете, защо не избереш Хортензия?

- Не, това име е твърде голямо за мен. Пък и ако съм Анемония можеш да ми викаш Ани или Мони, а Хортензия…

Нещо се раздвижи в стаята, тя се стресна и погледна назад. Имаше много сенки и места, където може някой да се скрие.

- Стори ми се че някой… - започна тя, но когато погледна към стъклото лицето беше изчезнало.

Момичето си легна отново. “Полудявам”, помисли си и заспа почти веднага.

Сега тя седеше на скала, високо в планината. Под краката й имаше огромна пропаст и една река, която бързаше нанякъде. Отново погледна часовника си – 13:05. Обърна се надясно и трепна, въпреки че го очакваше през цялото време. До нея седеше някой. Мъж. Не можеше да определи възрастта му, той сякаш беше едновременно и млад и стар.

- Най-сетне дойде – каза му тя.

- През цялото време бях тук.

- Не те виждах.

- Свикнал съм. Знаеш кой съм, нали?

Тя се засмя и отговори:

- Че как иначе, нали през целия си живот се съобразявах с теб. Ти крадеше секундите ми, когато бързах и когато се забавлявах и ти удължаваше страданията ми. Виждала съм те навсякъде. Ти ходиш след хората и се храниш със спомените им, отнемаш силата им и накрая умират. Ти обикаляш и рушиш всичко. Следите ти са навсякъде. Ти си Времето с което всички се състезаваме.

- А аз винаги печеля – усмихнато отбеляза Времето.

- И когато надбягаш някого, той просто пада и вече не става. Прахът, който хвърчи под обувките ти, е отровен и всеки изостанал е обречен.

Времето вдигна рамене:

- Такива са правилата на играта. Никого не съм накарал на сила да участва.

- Да – каза тя – Никой не е длъжен, затова аз се отказвам. Напускам играта. - И за да подчертае думите си, тя си свали часовника – 13:09 – и го хвърли в пропастта. Часовникът падна в реката и водата го понесе.

Когато се събуди, в деня след запознанството си с човека зад стъклото, тя беше сигурна, че е сънувала. И въпреки това се надяваше той да я посети отново през нощта.

Вечерта, още в 9 часа, угаси лампата в стаята си и седна на леглото обърната към прозореца. След един час реши, че няма смисъл да се взира в мрака. Ако е било сън, значи просто си губи времето, а ако е било истина той ще я повика, като дойде.

Тя си легна и зачака. Вече беше почнала да се унася, когато той я повика.

- Жасмин.

Тя се изправи в леглото си, погледна бледото лице и каза:

- Нали беше Хризантема?

- Хортензия – поправи я той.

И те говориха цяла нощ. И следващата и по-следващата. Говореха предимно за нея. Тя му разказваше, за живота си, като в началото спестяваше някой неща, но с всеки следващ разговор се доверяваше все повече на човека зад стъклото. Започна да му разказва за страховете си, за чувството, че хората гледат през нея. Каза му, че се чувства незначителна и в същото време незаменима. Каза му, че никой дори не се опитва да я разбере. Каза му, че светът я отвращава.

Той я слушаше внимателно. Помагаше й, когато не й достигаха думи. Понякога тя се опитваше да го накара да говори за себе си, но той не отговори на нито един въпрос започващ с кой, къде, как, защо и всички въпроси, които можеха да разрушат мистичния ореол около него. След време момичето спря да се интересува кой е всъщност. Важното беше, че е там и че я слуша. През деня беше принудена да се бута в светската суетня и да се бори за място там, където не искаше да бъде, а вечер сядаше пред прозореца и говореше. “Аз съм никоя”, беше казала тя, когато се запознаха и наистина се чувстваше така през деня, но вечер, когато беше с него, тя беше Някоя. Беше Хортензия, Жасмин, Лале, Роза и всяко име с което той я викаше. Тя беше започнала да чувства живота си като сън, от който се събужда вечер, за да разговаря с призрачното лице зад стъклото.

- Една нощ, – разказа й той веднъж, - още преди да се запознаем, аз гледах през прозореца ти, докато спеше, и ти говорех. Рядко говоря на хората зад стъклото, само, ако чувствам, че са специални, като теб, а такива се срещат изключително рядко.

И докато ти говорех, ти се събуди, погледна ме и ми се усмихна. Тогава пак заспа.

- Значи затова лицето и гласа ти ми се сториха познати?

- Вероятно.

Всяка вечер, докато говореше с него, тя мечтаеше да отвори прозореца и да влезе в неговия свят, но никога не го попита. Той също не я покани, до нощта, в която и обясни как да излезе от реката и как да напусне света, който я плашеше, отвращаваше и ненавиждаше.

И сега стоеше лице в лице с Времето, последният пазител на реалността. Беше се качила в планината и се беше добрала до тази скала след дълго провиране през храстите. За да види Времето трябваше да иде някъде, където щеше да е сама. И трябваше да чака.

“Може да го видиш след няколко секунди, а може да не го видиш с часове, дори дни.” Беше й обяснил човекът зад стъклото. “Винаги е различно. Зависи от теб, зависи от него, а вероятно зависи и от някого, когото не познавам.”

- Значи искаш да се разделим. – каза Времето, това не беше въпрос, затова момичето не отговори. – А разбираш ли напълно какво означава това?

- Означава, че ще се махна от тук веднъж завинаги.

- За винаги. – каза Времето. – Знаеш ли какво е вечността? Вечността е там, където мен ме няма. Там, където ти отиваш.

Тя мълчеше.

- Никога няма да можеш да се върнеш.

- Аз не искам – каза тя.

- Не искаш сега, но след вр… когато поседиш достатъчно, ще се почувстваш като в затвор. Представяш ли си какво е никога нищо да не се променя?

- Край на разочарованията.

- И на надеждите също.

Времето я изчака да каже нещо, но тя мълчеше.

- Ще се превърнеш в призрак, дори по-лошо – в сянка. Единствената ти връзка със света, който си напуснала, ще е надничането през прозорците. Ще станеш като твоя нощен приятел. Как му беше името?

- Няма име. Също като мен.

- Това не е вярно. Много ясно си спомням как майка ти ти даде едно, когато ти се роди. И то беше много хубаво име, подхождаше ти, защото ти беше много хубаво дете.

- Оставих го – каза тя – Оставих го и вече не го помня.

- Аз ще ти го припомня – усмихна се времето.

Тя изтри очите си, бяха се навлажнили, вероятно от вятъра.

“Ами ако то не иска да си отиде?” беше попитала тя.

“Не то, той – мисли за Времето като за личност. Той ще си отиде, но преди това ще се опита да те разубеди. Не допускай да успее.”

- Моля те – обърна се тя към Времето – Върви си и ме остави на мира.

- Ще те помоля само за едно преди това. Замисли се. Защо твоят блед приятел обикаля домовете на хората и наднича през прозорците? Защото търси някого с когото да сподели вечността. Някой нов, който още не му е омръзнал. Той е самотен на онова място.

Времето звучеше уморено, дори старо. В гласа му имаше тъга. Тя дълго мълча, а той не я прекъсна. Накрая тя каза:

- Аз пък, съм самотна тук. – След това се изправи. – Време е да си вървиш.

Времето се разсмя и също се изправи.

- “Време е” – каза то – за последен път използваш този израз.

След това ловко се провря между храстите и тя вече не го видя.

“За последен път използваш този израз”. Тя се сещаше и за още един израз, който едва ли щеше да използва често в бъдеще – “Времето е ценно.” За момент се изплаши, но това премина бързо, защото си спомни думите на човека зад стъклото:

“Тук живеем без време, но като се замислиш притежаваме цялото време на света. Ела и вече няма да бързаш. Няма да закъсняваш и няма да чакаш. Тук няма нищо скрито. Ела и бъди каквато си. Защото това е свободата, да не трябва с никого да се съобразяваш.”

Реката беше млъкнала, вятърът – утихнал. Времето си беше отишло. Тя опита да направи крачка, но краката й сякаш бяха залепнали за скалата. Тя се изплаши, че ще остане тук завинаги. Тогава се сети – маратонките. Те бяха останали в света на времето.

- Предатели – каза тя и измъкна краката си. Стъпи на студената скала.

Всичко беше неподвижно. Като на снимка.

“Ще живея в снимка” – помисли си тя със страх и вълнение. След това направи крачка отвъд ръба на скалата. Кракът и стъпи във въздуха. Не усети твърда повърхност, но усети, че е стъпила в нещо и затова направи и втора крачка. Сега висеше във въздуха на 15 сантиметра от ръба на скалата.

“Тук всички сме никои. И няма господари. Ела тук и може да вземеш колкото и каквито имена поискаш.”

- Ще бъда Хризантема, ще бъда Жасмин – заговори тя докато се отдалечаваше от скалата, първо внимателно като акробат ходещ по въже, а после с бързи и уверени стъпки. – Ще бъда Карамфил, ще бъда Кокиче, ще бъда Люляк, ще бъда Момина Сълза – вече викаше и тичаше над неподвижните дървета – ще бъда Циклама, ще бъда Роза – бяла и червена, ще бъда Теменужка, ще бъда…

И така тя изреждаше имената на цветята, които познаваше, а когато те свършиха започна от начало. И колко време тичаше, никой не може да каже. За добро или за лошо беше минала от другата страна на стъклото.

А в един друг свят, в който времето не беше спряло, маратонките си стояха на скалата. Когато слънцето залезе, задуха силен вятър, който ги бутна. Те паднаха в пропастта и се заплетоха в храстите, израсли по брега на реката. Никой не ги намери там. А на по-малко от метър пред тях, реката продължаваше да си тече.

07.09.2008

НРО